Говорих, но не помага, боли повече, защото нямам разведени приятели, до мен няма някой, който да го е изживял това. А и повечето ми разказват истории, в които след време разделените се събират. А аз не вярвам, че той ще се върне. Надявам се, но не вярвам. А как искам да вярвам... Страх ме е да остана сама. Никога не съм била. Заедно сме от ученици, изчаках го през казармата, кандидатствахме, приеха ни, годеж, сватба и дете... И тази проклета работа. Не можел да я остави, защото работел там от 7 години! А изоставя 13 годишна връзка с лекота. Изоставя 7 годишен син. Имам си и аз недостатъци, но едва ли това е причина за развод. Уж ме харесваше, уж ми се възхищаваше, уж се гордееше с мен. Намираше ме за привлекателна, умна, забавна, разбрана. Хвалеше се с мен пред приятелите си. Хвалеше се, че споделя с мен, че разчита на мен. И? Какво стана? Всичко се случи толкова бързо. Нямах време да осмисля и преодолея едното и вече се стоварваше другото. Не беше минала и седмица от аборта ми, малкия падна от люлка и си разпори много сериозно главата. А аз... пак сама. Той... в командировка. 13 шева на главата и 3 на брадичката. Как карах колата не помня. Не можех и да се разплача, само крещях. Почивен ден, хората ги нямаше, паркинга пред блока празен. Но в такъв момент придобиваш нечовешки сили. А баща му през това време се е забавлявал. Даже не ми вдигна телефона. Казах си: "Край! Това беше! Сега ме очакват само хубави неща!" Друг път! Изгубих съня си, изгубих апетита си, изгубих килограми и коса.... Нищо не остана от мен. Защо? Знам, че не си струва, но ми е страшно, неописуемо трудно. Пия успокоителни. Докога? Достатъчно ми е само да звънне на вратата и да се усмихне, да каже пак, че се връща у дома.
<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от Ивeтo_77 на 21.07.07 02:12.</EM></FONT></P>Редактирано от Ивeтo_77 на 21.07.07 02:13.
|