онзи ден в тролея успях да седна, а до мен седи мъж и си чете от една книжка...аз уж не съм любопитна-ма лекичко надзърнах...стиховеее, ммм, хубаво ма ме загложди и да видя автора и лееекичко си навеждам аз главата, човека ме поглежда и пита:"Искате ли да ви я подаря- аз съм автора?!"
Ето нещо от тази книжка-автора е Дамян Францов, а стихосбирката се казва "По белите пътеки на зората":
Вярата, надеждите
и любовта-
понятия раними,
носталгични...
Болките, тъгите
и скръбта-
очовечават те,
и те превръщат в линост!
А някъде над тях
витай смъртта.
Оголена. Притихнала.
И пряма.
недосегаема от всяка суета.
Огромна. Безпощадна.
И кървяща
рана...


Всичко е много тъжно


ако пиша с грешки е заради наложеният МИ свръх дребен шрифт от синът МИ и протестирам