Тази сутрин сме седнали с леля да си пием кафето и чая и гледаме по телевизията за Украйна. 100 хил. руски войници имало на границата. Тогава леля се сети за Втората Световна война. Простете някои неточности. Просто разказвам един неин автентичен спомен , което е уникално, тъй като малко хора доживяват нейните години. Тя е на 90 и тогава е била на 13 години.
София и Пловдив са били бомбардирани и в София е бил загинал неин чичо, когото тя много е обичала.
В Пловдив, когато сирените завили, тя, майка й и баща й се впуснали към скривалището, но изглежда са закъсняли и не могли да влязат или пък е било вече препълнено и вратите са били затворени. Спомня си как огромни камъни са се търкаляли от тепето и са затиснали входа на укритието . Спомня си хората, които са били с тях- какви са били, какво са си казали преди толкова много години. Изглежда в такива силни моменти на ужас някои неща се запечатват завинаги и на мен ми беше интересно да я слушам, но и се молех: Господи , моля те, не искам да преживявам война. А леля винаги е била храбра и разказваше с гордост своите спомени . Интересната смесица от страх, гняв и унижение на нейните родители са се предали и на нея, но независимо от това тя като че ли беше доволна от своите преживявания, което за мен е странно, почти граничещо с мазохизъм, не мога да го разбера. Да преминеш през това преживяване е храброст, не защото не можеш да го избегнеш, а защото да го преминеш без да останеш психически белязан и емоционално независим, наистина е геройство....какво ли искам да кажа с това

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от vida1929 на 27.01.22 21:43.