на мен ми е страшно тъжно като те чета.
Имам една молба към теб: помисли си дали е необходимо непременно да оправдаеш всички очаквания, предявени към теб. Ти не си машина, за да можеш да издържаш нон стоп на свръхнатоварване. Впрочем и машините се повреждат...
Ти само заради работата си ли живееш? Я си спомни за близките си! И те обичат, и им пука, и се тревожат за теб! Нямаш ли мечти? Съществуват толкова неизживяни неща на този свят, заради които си струва да останеш.
Сигурна съм, че тъмните ти мисли са резултат от системната преумора. Опитай се да си “откраднеш” почивка... и да преосмислиш ситуацията. Усещането за безизходица е временно, вярвай ми!
Убедена съм, че и за теб съществува надежда. Горе главата!

P.S.: Доскоро и аз бях се накамарчила с планини от работа. В момента се опитвам да си променя режима, така че да не си вредя на здравето и да намирам време и за други неща.