Вчера, с големи надежди, отидохме до българското посолство за подмяната на паспорта.
От България се събраха всички необходими документи, плати се за преписи и дори се откри стара паспортна снимка (в Европа, паспортното фото е без фон. В България, полицията иска 18% сиво, което тук няма къде да ми направят).
Звъннах предварително, за да съм сигурна че консула е там (след празнично, кой знае).
Мацето което ми бе обяснило подробно за документите и таксите отново бе любезно. Давайте, тук е от 10 до 12; даже хващате майска дипломатическа поща (в събота).
Дотук добре. Пътят до столицата е два часа, увеличено с времето за летните ремонти - един цял участък от 23 км се обновява.

В 11 бяхме там. Българското посолство лежи в прекрасна вила, разположена в най-скъпия квартал на столицата. Отпред имаше паркирани шест дипломатически коли - пет аудита и едно смляно бвм. Консулска служба се помещава в края на дворчето, в една стаичка с размер на баня. Опашка нямаше. Три момчета с шведски паспорти чакаха нещо в компанията на лелка на средна възраст, говореща някакъв странен скандинавски език, леко подправен със сръбски.
Заставам и чакам, щото служител няма.

По някое време влиза едно набито момче на христова възраст. За да говориш с консула се изправяш пред плексигласов екран, отделящ неговото бюро и приемната. Комуникацията е през девет дупки на височината на носа. Под тях, както в старите банки, има отвор през който мушваш документите.
Надушвам чесън. Може пък да е гладен и обядва остатъци от неделния прием.
"Вие какво ?"
"Документи за паспорт"
"Да видя какво си носите.."

По стените има всякакви компютърни разпечатки за настоящите избори, но никъде не пише какво ти трябва и какво ще платиш, за да си смениш паспорта през бг посолство.

Почвам да вадя документите, подготвени още от България. За въпросното заявление майка ми ходи да пита четири пъти - има доста объркващи графи за адрес : постоянен, настоящ и в чужбина. Попълненото от мен минава - наполовина на кирилица, наполовина на латиница, щото се искат данни на съпруга, подписвам го в присъствието на длъжностното лице директно на гишето (маса заема половината стая, но има само един стол и той е вече зает).
"200 крони"
аз чувам цифрата и се опулвам. Това са 50 лв, а аз не искам експресна услуга.
Ако си плащам за нормална 30, това прави 20 лв за проклетото заявление, откъде накъде.
Нямам ги и излизам да взема, щото с кредитни карти не работят.
Единственото в тая канцелария е календар от Аполония празниците (посланик Димо Димов е от организаторите).
Няма компютри, няма чудо. Трябва да си носиш и химикал, и дребни.
Подавам му сумата и зачаквам някакъв документ, че ги е получил.
Той ги пъха в джоба и поглежда зад рамото ми. Следващият.

Лелката зад мен не говори английски и едно от момчетата трябва да й превежда.
Започвам да губя търпение. Къде съм ? В представителство на държавата или в някаква тъпа бг община ?
Заставам пак зад дупките и го питам колко ще продължи процедурата.
Ако сте с късмет, до юли.
За какъв късмет става дума, аз току що платих !

Пикнята ми кипва и усещам, че ако пипна посланика ще има дипломатическа криза.
За нещастие, подобни капризи са запазени за държави.
Индивидите могат да си търпят.
Питам чиновника, който все още не ми се е представил, не иска ли да направи копие от настоящия ми паспорт.
"Дайте за всеки случай"

Трябва да запазя стария, защото новата ми адресна регистрация е отбелязана там (здравно осигуряване, гласуване и работна виза за ЕС)
Пъхам му една МОЛБА, която майка изнамери някъде из РдМВР, той я поглежда смаяно и поставя на купа с останалите документи.
Направи ми впечатление че и кламер нямаше. Преговаряме две минути дали да не сложим два ката снимки, български и европейски стандарт и накрая го правим.
Питам го дали търговското аташе може да бъде открито днес ? Заминала си е през януари. Въртележката на персонала из дипломатическите ни мисии още не ми е ясна.
Решавам да опитам да вляза в посолството, въпреки охрана и камери, и да говоря с първия отговорен.
Съпругът иска да ползва тоалетната, така че имам извинение (консулска служба няма тоалетна)

Минаваме през двора без проблем. Портата стои отворена, външната врата стои отворена. Поздравявам с добър ден съпругата на Димов.
Никой не задава въпроси.
Бюрото на секретарката гледа директно към входната врата, махвам на момичето и тя почти притичва.
"Консулска служба е отзад. Минете отзад"
"С Вас говорихме два пъти, благодаря за помощта. Току що бяхме при консула. Таксата бе малко по-висока от очакваното"
"Ааа, за това не знам. Питайте си консула. Минете отзад в двора, моля"
"Изчаквам съпруг си. В тоалетната"
"Аха"

Сряда е. Вече почти обяд.
Посолството не е работило два дни, заради празниците.
В неделя бе традиционното парти на българската общностза 24 май.

Влизам в тоалетната. Ролката с хартия липсва. Пластмасовата кофичка за отпадъци под мивката е препълнена.
До нея, на пода, стои прясно лайно.
Объркването ми минава в срам.
Излизам да си взема съпруга и беж без поглед назад.
В очите ми има толкова вода, че го държа под рамо и почти не виждам къде вървя.
Казвам му, че искам да си сменя поданството. Веднага.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите