Моите уважения към твоите и на Лейди Л. разбирания за щастие. Хубаво е човек да постига това, към което се е стремил. Това е щастието, а не постигането на неща, към които многото хора се стремят. Някои от тях не важат за всички. Не знам защо обаче, хората имат тенденция да смятат, че каквото ценят те, също се цени и от всички други хора по земята (без да твърдя, че вие тук сте такива. Не опонирам на никой, сега просто видях повод да напиша каквото мисля).
За мен не е така. Никога не съм писала по тази тема, защото съм смятала, че е ненужно защото никой никога няма да ме разбере. Сега обаче, като четох тук, ме хвана подходящото настроение и ще напиша малко. Нямам деца, и не ми се е случвало да искам да имам. Това вероятно не означава, че няма да ги поискам никога, но означава, че да имам деца и семейство не е било нещото, висшият идеал, към който съм се стремила и се стремя. Вероятно ще кажете - "Не знаеш какво е да ги имаш, затова не можеш да прецениш". - Добре, може и да сте прави, но какво ще кажете например за това, че никога не съм имала копнеж по тези неща? Това ненормално ли е? Никога не съм изпитвала желание за "гнездо", за "аромат на бебе" (цитирам по памет Лейди Л.). Ако някога ми се случи да го искам, значи така ще бъде. Но досега е било чуждо на природата ми. Изобщо не ме вълнуват мисли за "продължаването на рода" или пък "пресъздаване на себе си", или пък "сътворяване на нов живот заедно с любим човек". Това, което ме прави щастлива е споделената любов, и в момента я имам. Но продължението й не олицетворявам непременно с неща като брак или деца. Сигурно не съм много в ред. Обаче трябваше да съобщя тук, че съществуват и такива като мен.
Може някой да ми лепне диагноза ако иска. Това няма да промени нищо.

Impeccable judgement, immaculate timing and impressive clarity.