Продължавам си проучването и що да видя ?

Интелигенцията е винаги революционна. Представяме си един съдия, който революционно прилага законите, и се стъписваме. А може би интелигенция са само художниците авангардисти? Но нима тази шепа особняци имаше предвид Сталин, когато през 46-а излезе с прочутото постановление срещу интелигенцията, с какво можеха да го застрашат те? Какво имат предвид някои ръководители, които и до ден днес се разграничават от интелигенцията ("интелигентщина", "интелигентски настроения" и т.н.), въпреки че самите упражняват духовен труд и понякога имат висше образование?

Нека още тук отделя две преливащи се понятия: "интелигент" и "интелектуалец". Първото обикновено свързваме с Русия, второто ни връща към Франция от края на XIX век, когато група хуманитарни дейци се противопоставят на казионните институции по повод на скалъпения процес срещу Драйфус, целящ да разпали националистическа истерия. Интелигент тук ще определя като професионален пазител на ценностите в обществото, човек, който е ценностно отговорен за други. Съдията е интелигент, доколкото удържа справедливостта, ученият – обективната истина и т.н. Не е интелигент по професия простият изпълнител (което не означава, че като гражданин той не може да има ценностно-мотивирано поведение). Не е интелигент и онзи, който макар да отговаря за други хора, се ръководи непосредствено не от ценностни, а от политически мотиви – лавира, прави компромиси, решава проблема на една или друга ситуация. В този смисъл и изпълнителят, и политикът изглеждат "по-умни" от интелигента – те са способни на много по-голяма пластичност в новата ситуация – единият следвайки личния, а другият – обществения интерес, докато нашият човек тъпо и упорито повтаря: морала, закона, свободата; непосредствената му вкорененост в ценността го прави неповратлив, скован, но само така той може да върши работата си – да крепи на плещите си общото пространство, в което останалите живеят. Техническата интелигенция влиза в горното определение, доколкото отговаря за други и доколкото приемаме за ценности неща като ефективност, качество, растеж, организация и т.н.

Виж, интелектуалецът е лукс в едно общество, което вече има мощна интелигенция, и оттук – стабилни ценности. Сега той, "малцинство от един човек" (по Оруел), може да застане в опозиция на мнозинството, да проблематизира този фундамент, да атакува традицията, очевидностите, да предлага алтернативи – индивид сред колектива, той пречи на общественото съзнание да склерозира. Да допуска съществуването на интелектуалеца и дори материално да го субсидира не само е признак за толерантност в развитото общество – интелигенцията трябва наистина да е гарантирала правата и независимостта си, за да приеме неговото вечно предизвикателство. Обратно, в общества, където интелигенцията е подчинена на политиката и ценностите са превърнати в средства, интелектуалецът със своето питане се превръща в абсурд, а може би дори – в скрит помощник на режима (представете си антинационалистическия патос на Зола и другите от аферата Драйфус във времето на Сталин, когато националните ценности са ликвидирани и цели народи се местят по картата според политически съображения!).

И тъй, голямата група – интелигенцията – е по принцип консервативна сила, тя удържа дълбоките ценностни основания на обществения ред и в този смисъл е един друг вид власт. Малката група – интелектуалците – непрестанно подкопава устоите на този ред, създавайки условия за движение напред. Ако приемем това, ще си дадем сметка, че проблемите ни са два: 1) интелигенцията да започне да си върши работата, и 2) една малка част от нея да застане в алтернативна позиция, да критикува тази работа. Вторият проблем, който нахлува у нас от по-развитите страни, маскира първия – призивите за революционност, за свобода, творчество, новаторство и пр. – скрива много по-дълбокото, лишаването на интелигенцията в сталинския период от специфичната и власт, от отговорността и за социалния ред.(1)

Как да разчетем странната представа за един "революционен" съдия, учител, редактор? Тяхното професионално призвание по определение противоречи на всеки волунтаризъм – от самодържавието насам. Защо не ги обичат? Бунтарите са малка част – интелигентът може да загуби живота си заради това, че алинеята е алинея, че хубавото стихотворение просто е хубаво, че 2 + 2 = 4. Революцията – в етимологическия смисъл на "преобръщане" – се стоварва върху обществото отгоре, поради което ляво и дясно разменят местата си и всичко се обърква дотам, че дори попът, който проповядва своето милосърдие, може да се окаже борец. Ето как стана възможно най-съвестните, най-социалнодисциплинираните граждани на една страна да попаднат в концентрационните лагери под командата на криминалните престъпници, всеки опит за възкресяване на вечността на ценностите ги поставя в противоречие с шайката узурпатори, която перманентно трябва да "преобръща" обществото, за да стои на върха му, без да има легитимни права за това. Впрочем ето защо и в процеса, наричан "преустройство", който по моему е по-скоро процес на стабилизация, преди всичко се възстановява ролята на интелигенцията: не заради конкретната прослойка, онеправдана в миналото, а за да се възстанови ценностният фундамент на обществото, без който е невъзможна дори критиката му.



ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА ЯДЕ ХЛЯБА НА НАРОДА

Да се трудиш, значи да се потиш, да имаш мазоли. Или разсъждения в такъв стил: аз без неговата теория мога, а той без моите обувки – не (впрочем кои сред милионите чифтове обувки във фабриката са мои?). Или пък: аз, сега, няма ли това да го нарисувам по-добре? И в крайна сметка: кой си ти, че да ме учиш как да живея?

Пред нас са следите на едно системно насъскване на народа срещу интелигенцията (намерило впрочем благодатна почва в националния ни характер!). Забележете, подобни "мнения" пасват именно на човека с мазолите: абстрактният труд няма как да се представи нагледно, да разбереш какво върши финансистът, изисква определена образованост; напротив, конкретният, елементарен физически труд може да се изобрази пластически за пред всяко дете – има домат, има резултат. Но той, простият човек, тук съвсем не е виновен, неговата сила не е да теоретизира; работата е там, че централизираната пропагандна машина тиражира неговите нагледни представи, превръща ги в норма, възпява кирката и лопатата, а бичува книгата и пергела. Днес вече трудно можем да определим докъде стига искреното желание да се увлекат масите с достъпни за тях картини и откъде почва целенасочената сталинска манипулация, къде простотата прераства в йезуитщина.

Кога ли някой ще се хване да изучи ролята на метафората при социализма? Самият той се строи, откъдето – зидане, тухли, темели, основи и пр. С други думи – конкретен труд (абстрактният е вече приключил веднъж завинаги: класиците архитекти са предначертали всичко), при това на ново място, от нулата (не примерно – труд на поточна линия). Кое би било противоположното? Невидимият труд на интелигента, свързан с приемственост, с трайност. Метафората го е осъдила! Или вземете друг сноп от нагледи: социализмът като боен строй – за него се борят и воюват, към него маршируват, редиците се стягат, авангардите щурмуват и пр. Озовали сме се в черезвичайна военна обстановка. Значи: безпрекословно подчинение, без права, логика, връзка; всяка заповед е предпоследна, всяка нова ситуация може да постави нови задачи. Кого изхвърли от обществото метафората? Кой иска да осмисля, да отговаря, да удържа?

Сталинската социална технология върши нещо наглед абсурдно: политическата власт подкопава собствените си основания. Днес осъзнаваме колко трудно е от този абсурд да се излезе – веднъж подкопан, авторитетът на интелигенцията няма как да се възстанови с кабинетно решение, не могат да се постановят човешките ценности. В един момент терорът се вдига, обществото почва да се либерализира – и изведнъж човекът с мазолите се оказва много по-свободен, отколкото сме очаквали; той вече на нищо не се подчинява, нито на морал, нито на право, нито на истина – движи го само пластичният му личен интерес. На мястото на гигантската сграда, в чиито основи наливаме бетон, е дошла метафората на едно общество, в което всеки огражда своята градинка, оправя се както може.

И тъй, интелигентът в мита е държавен храненик – обира трохите от софрата на началството. Обективна основа на тази представа е, че в страни с неразвити капиталистически отношения като нашата той по принцип е принуден да бъде държавен служител, "придатък към бюрократичния апарат" (Н. Генчев). Оттук и без всякакъв сталинизъм вече следват компромиси, зависимост от политическия каприз; приносът на тоталитарната технология бе само, че целенасочено почна да произвежда образа на интелигента-храненик, като привилегирова една малка, представителна част от интелигенцията (най-вече художествената и научната). В същото време огромното болшинство от интелигенцията живееше мизерно – сравнете купоните на работник и интелигент от военните времена, сравнете и днес дохода на учители и счетоводители с този на бармани и водопроводчици. Въпросът не беше само в това определени писатели или художници да бъдат купени – това са правели още египетските фараони, – спецификата на тоталитаризма е в производството и контрола на самите форми на мислене, тоталитаризъм значи присвояване на езика. Интелигенцията бе онагледена чрез своите храненици, тиражирани от средствата за информация – компромисни, самодоволни, обикновено бездарни. А другите? О, те просто са неудачници, не са реализирали труда си – нима това не е вярно? И как ще го реализират, когато държавата има монопол върху интелектуалния труд! Кръгът е затворен: за да бъдеш интелигент, трябва да правиш компромиси, т.е. да престанеш да бъдеш интелигент; оставена ти е единствено възможността да изобразяваш интелигент естетически, да бъдеш метафора за пропагандни цели.

Тук стигаме до най-важното: основното, върху което се крепи сталинският волунтаризъм, а принципът на мръсните ръце (ако използувам заглавието на Сартр на една пиеса с точно такъв сюжет). За да се издигнеш, трябва да си безопасен – да може във всеки момент да бъдеш отстранен от узурпаторите. Най-добрият пример е престъпникът Берия – неговите връзки с обществото са скъсани, той е отвъд морала, отвъд човешкото; само на такъв Сталин може да има пълно доверие, само той е изцяло зависим лично от него. Чистият човек е независим, омърсеният – проницаем за онзи, който притежава доказателства срещу него; точно затова се стреми тоталитаризмът да оцапа всички, които издига, да ги облее в невинна кръв, да ги направи съучастници в лъжата, в предателството на комунистическия идеал, да отвори пропаст между тях и останалите хора. Само непопулярният началник ще провежда без съпротивление всяко политическо хрумване, той не бива да е в правото си да заема съответния пост – трябва да е узурпатор, като онези над него, за да се държи за тях на живот и смърт.

Систематичното компрометиране на интелигенцията цели същото: подкопава правата й на духовна власт, откъсва я от хората, прави я зависима от вожда и неговия апарат. Така можем да разберем огромната важност, която има "спонтанното" охулване на довчерашния колега и гласуването на резолюции, митингите по поръчка – интелигенцията трябва да стане съучастник. Нещо повече, самата репресирана жертва трябва да се разкае и признае вината си – толкова сили хвърлят за това садистите от мазетата на Лубянка. Невидимата на пръв поглед цел си заслужава средствата: интелигентът прекрачва ценностите, които мотивират духовната му власт, излъгва, предава, ликвидира се като духовна опора на обществото. Същата процедура се прилага впрочем към истинските (т.е. наистина изразяващи интереса на някакви слоеве от населението, а не само собствения си) политици. Далеч по-маловажно е дали работникът ще се оцапа, той и без това е изпълнител; виж хората с власт – духовна или политическа – на всяка цена трябва да бъдат лишени от основанията и; властта не бива да им принадлежи по право, а във всеки миг милостиво да им се дарява или съответно отнема от вожда и неговия апарат. Е, добре, ако на мен ей така, без причина са подарили нещо (т.е. всичко – власт, свободно време, права, творчество и пр.), а на тебе не – нима няма да ми завиждаш, да ме мразиш?



МИТЪТ ЗА ВИНАТА

И тъй интелигенцията се оказва незаменимото "момче за бой", което опира пешкира за белите на уелския принц. Какво я прави така подходяща за "трагос", за жертвен козел на тоталитаризма? Първо, разбира се, нейната странност – това са хора, които говорят по-особено, мотивите им не винаги са разбираеми за всекидневния разум. Изобщо – чужденци(2) в собствения си дом (в примитивните култури това е още по-ясно: пазителите на ценностите буквално пътуват в отвъдния свят, общуват с мъртвите или боговете). Второ, интелигенцията в една неразвита страна е по принцип малобройна, зависима от държавните служби, откъсната от масите. Тя е дисциплинирана, склонна към откритост, дълг, морал и неспособна на политически машинации – т.е. по определение беззащитна. Трето, тя прилича на политическата поради нефизическия характер на труда, отговорността за други хора, това я прави незаменима метафора за пренасочване на агресията, идваща отдолу – духовната власт поема вината наместо политическата.

Но всичко това би били недостатъчно, ако у самата интелигенция не съществуваше трагическата готовност да бъде жертва, ако тя не беше просмукана от своя мъченически комплекс. Съзнанието пак се оказа осъзнато битие (по Маркс); животът в условията на пълна социална проницаемост, на постоянно вмешателство отвън се превръща в морален дълг. Но тук отново има едно невидимо разместване. Тъй както недоволството отдолу, породено от самодържавието, се изтласква към интелигенцията, така вината на интелигенцията, вменявана й от самодържавието, се изтласква надолу и се преживява като вина пред народа. Ето го мита: интелигентът е виновен пред народа, трябва да се срамува пред него, че е такъв, какъвто е, да се подлага на показни удари, за да я изкупи, да върви на каторга и т.н. Не си истински интелигент, ако не страдаш – този руски месианизъм в сталинските времена се наложи сред най-добрите представители на тази прослойка у нас. Доброволното страдание и смъртта на жертвата ще изкупи греховете на всички.

Какво печално недоразумение! Не пред множеството физически лица е отговорна интелигенцията, а пред отвъдните на ситуацията ценности, благодарение на които тези лица могат да се окажат цяло, нация, класа, човечество. Да се чувствуваш зависим от конкретни хора в плът и кръв, е нещо изключително коварно: това значи да бъдеш зависим от ситуацията, от този или онзи каприз на тълпата. (Дори политикът при демокрацията не е непрестанно зависим от избирателите си – това става на определени интервали, между които той е свободен да действува!)

Недиференцираният "народ" при сталинизма е просто обратната страна на волунтаристката политическа власт – това е наглед на чистата ситуационност. Поемайки кръста на вината пред народа, тук и сега, интелигентът се хваща в капана на тоталитаризма: изоставя отвъдните ценности, в които е призван да вгради живота си, и с това оставя на произвола на съдбата дори самия народ. Отговорността му може да е само непряка: той не бива да гледа другия в очите – върви пред него като Орфей, който извежда Евридика от подземното царство (небитието на ситуационността), без да се извръща назад – обърне ли се, изчезва не Евридика, изчезва посоката.

Днес проблемът има и един икономически ракурс. Според мита интелигенцията изобщо не работи – тя е удостоена да пази храма на Науката, Изкуството, Правото и др. Всъщност възродена е една предкапиталистическа представа: духовният деец бележи със символическото си тяло някакво свещено пространство, посочено от традицията (затова и трябва да е особен, да страда и пр.). С развитието на буржоазното (етим. "градското") общество, положението се променя: интелектуалната дейност от ритуал се превръща в труд, който – както останалите видове труд – започва да се купува и продава. Неговият субект сега не е закрепостен към някакъв "храм"; той има над труда си интелектуална собственост и е зависим единствено от интелектуалния пазар, където трябва да го реализира(3).

Сталинизмът на пръв поглед просто спира тази тенденция, връща интелигента няколко столетия назад, превръща го отново в пазител пред храма - но не като божи наместник, а като чиновник. По-интересно е, че той все пак използува "достиженията" и на капитализма: духовният продукт има вид на стока – това вече един път отчуждава интелигента от литургичното му единение с непосредствената ценност; той пише книга, а не прави препис на Светото писание. На второто равнище обаче тази "стока" (книгата) не е истински негова – той не носи за нея лична отговорност пред обществеността, нейният пазар не определя в никакъв смисъл личното му битие; стоката е "пусната" от някакво министерство или съюз, тя се планира, отчита, оценява не от читатели или критици, а от институции, дават му се директиви какво да пише и какво не. Интелектуалната собственост е присвоена от институцията. Стоковата форма е имала за цел да замаскира съществуването на храма, но храм не съществува, храмът е бил замаскирана политическа институция. Отчуждението на практика е удвоено; оказва се, че всъщност духовно няма – политическата власт сама произвежда миражи.

Отменете властта на вещите, пише Маркс, и вие ще я дадете като власт на едни хора над други. Да го кажем иначе: унищожете формализираните, опосредяващи усилията на всички езици на парите, законите, стандартите, регулаторите и т.н., и вие ще възкресите всемогъществото на естествения език, изтъкан от оценки, субективност, метафори, власт. Лишен от формализираната защита на интелектуалната собственост, интелигентът се оказва прицел на непрестанна съдържателна намеса отдолу, отгоре, отвсякъде. Просто няма как да бъде другояче. Да вземем един лекар. Лишен от правото да продава диагнозата, лечението, експертизата, той е превърнат в чиновник- портиер пред храма на Медицината (който обаче е маскирана институция, защото го ръководи не жрец, а министър). Как може той сега да бъде накаран да работи? Наместо да общуваме с него на езика на парите, ние го обсаждаме с морални възгласи: бъди човек, работи повече, лекарският ти дълг, Хипократовата клетва... Атакуват го и отгоре – с мъмрения, инструкции, забрани. Вменява му се вина, всички отчаяно се мъчат да го овладеят. В отговор медзвеното организира кръгова отбрана, за да пие спокойно кафето си и да преглежда приятели с предимство. Формалният език на парите би позволил лекарят сам да преценява последствията от действията си, да работи повече по свое желание и би оставил съдържателният език да извира от самия него, интелигента. Този въпрос впрочем непрекъснато се подменя с "безплатното здравеопазване", което тук няма нищо общо – безплатно е здравеопазването в много други страни благодарение на болнични каси, застраховки и пр. Става дума за подмяна на съдържателната команда отвън с принципа на "калкулиране" (Вебер) на собственото поведение отвътре с помощта на обществено валидни формализирани езици. От крепостен, интелигентът трябва да стане най-после стокопроизводител.



БЮРОКРАТЪТ И ТВОРЕЦЪТ

Ето двете граници, в които мислим интелигенцията. Бюрократът е смешно, егоистично човече с черни ръкавели, което крие кафето си в чекмеджето и бездушно отпраща посетителите. Творецът, обратно, е трагично- красив, с открито чело и душа, която отразява безкрая на вселената. От горните размишления трябва да е станало ясно, че и двете фигури са извън определението за интелигенция; нещо повече, че те – доколкото казионната култура системно ги възпроизвежда – са атака срещи интелигенцията; тъй да се каже, нейна комическа и трагическа деформация.

Десетилетия наред основен герой на карикатурата е бюрократът – своеобразен човек-автомат, който гледа само формата, а не "живия живот" и към всички подхожда еднакво ("елате утре"); смешното в него – това е самата еднообразност на процедурите и реакциите, емблеми на която са параграфът, печатът, правилникът. Почакайте, ама нали да бъдеш "бездушен" в административните дела, означава да правиш всички равни пред принципа, та един "човечен" бюрократ би давал предимство на съселянина, би се разчувствувал от хубавата булка, би прогонвал онзи, който го е засегнал на достойнство – той може да прати закона по дяволите в името на "човешките" си емоции (в първите години вероятно е имал в бюрото си и пистолет!). Ето ви го неизказаният идеал: тотално ситуационния човек, готов да прекрачи всички трайни ценности в името на "живата власт". Колко жалко и дребнаво изглежда това, да спазваш някакви норми на фона на грандиозното "преобръщане" на света; строим най-високия комин в света, а той се грижи за правилата на безопасност! Зад действията на бюрократа са съкратени ценностните основания, той държи на закона не заради справедливостта, а просто от завист, вредителство – представен ни е един интелигент-робот, интелигент без вечност под краката си. Чисто формалната прилика с политическия началник (бюрото с телефоните и пр.) създава безопасния гъдел, че уж подтекстово се критикува политическата власт (която всъщност е "идеалът"); агресията се пренасочва, метафоризира се (етим. "метафора" – пренос) от уелския принц върху гърба на момчето за бой.

Митът за твореца от своя страна подхранва мъченическия комплекс на интелигенцията. Забележете, постепенно се е оказало, че единственият приемлив облик на интелигента е това да бъде "творец" – не независим съдия, не успешен лекар, не честен журналист, а именно творец в областта на изкуството (и по-рядко – науката). Очевидно тук отново имаме просто естетическо онагледяване. Какво четем в него? Творецът не само трябва да страда и загине, той е неразбран, сам. С това вече му е отнето правото да упражнява приживе духовната си власт, той "не е от този свят"; неговата творба ще владее душите, но творбата – това е смъртта на твореца. Той е бил друг, когато е творил, осенен от муза, вдъхновение, божествена лудост – не е отговарял за това, което върши. В древните култури това е била достатъчна гаранция за вечността на делото му; но какво се случва в култура, която категорично е зачеркнала всякаква отвъдност, която е обявила за реално само материалното, тук и сега(4)? Просто творецът се оказва дете, безобиден луд, шут – човек, който се отклонява малко или повече от приетото. Той не може да отговаря за устоите на обществото, с творбата му ще се разпореждат институциите – те са я планирали, те ще я отчетат.

В един по-ранен период основният наглед на твореца беше момчето от село с жизнения опит. Най-често той беше писател (цигуларят или биологът не могат да дойдат направо от "живота", тях ги учат по необходимост други цигулари или биолози). Жизненият опит ловко подменяше култура, традиция, знание; в него поет, овчар и политик можеха да бъдат равни – условно единият ставаше такъв, другият онакъв (понякога това им се спускаше дори с поръчение!). Творецът, избликнал непосредствено от "живия живот", в този смисъл беше антиинтелигентска атака: тя се основаваше върху манипулативната постановка, че интелигент можеш да станеш направо, ако поискаш или те назначат, без да извървиш нужния път до определени ценности, че интелигентските йерархии са празна работа и не могат да легитимират никаква власт. (Съдбата на много талантливи хора, повярвали в този мит, беше наистина трагична!)

На всичкото отгоре за времето си митът за твореца беше прогресивен – опит за преодоляване на епохата, когато творци можеха да бъдат само вождовете по номенклатурния ред; той свидетелствуваше за едно естетическо освобождаване на човека. Наместо непосредствената отговорност-връзка с ценностите, интелигентът сега се представяше като ваятел на форми, контактът му със света се мислеше "точково" – сътворява, казва истините, разкрива, измисля – и край, въпросът е решен, никой повече не го търси за нищо. Красиви, просветени деца-творци рисуват с цветни тебешири върху асфалта, без никой да пречи на другия – та не е ли това образ на едно атомизирано общество, в което всеки се оправя както може?

По същество възходът на естетизма беше образ на бягството от опеката на сталинската политическа власт. Но забележете, не бягство към интелектуалната собственост и пазар – бягството водеше към чистата индивидуална свобода от обществото. С това интелигентът-творец (както по- горе – работникът) се оказа далеч по-независим от повечето си събратя в историята на културата. Той вече не беше обвързан пряко с ценностен канон както предкапиталистическия творец (нито дори с бюрократичния канон на "социалистическия реализъм"), но заедно с това не беше принуден да продава труда си на интелектуалния пазар, продължаваше да е чиновник на храма- институция. Представете си го: хрумва ти да напишеш концерт за две чинели, логично развитие на творческата ти биография, сядаш и го написваш, независимо от това че може би нито един човек не иска да го слуша. Ти си творец независимо от това какво твориш и кой го възприема, ти си приет за творец завинаги, ти си сътворен като творец.(5) Атомизирането на обществото (ценностите са релативирани, а политическата тирания се оттегля) доведе не само до лично, но и до цехово самоуправство – всеки цех почна да се огражда, да задава сам критериите, задачите, оценките на труда си и естествено да отчита все по-големи "победи" на съответния "фронт", в интерес на всичките си членове – е, разбира се, на едни повече, отколкото на други, важното е, че вътре в цеха обективно недоволни нямаше как да съществуват, интересът от ограждането беше общ. Цената на колективното бягство беше огромна: вече не отделни представителни фигури онагледяваха разрива с масите, народното недоверие се разпростря върху цели интелигентски съсловия.

Впрочем двойната творческа свобода имаше, разбира се, една граница: нежелателна оставаше пряката, конкретна критика. За тази цел в някои страни дори нямаше нужда от цензура – цехът сам пазеше резерватното си положение. Веднага добронамерени колеги почваха да съветват смелчагата – струва ли си за една дума, която противоречи на творческия ти замисъл, защо да рискуваме да ни наложат нов шеф, да загубим творческите помощи... Следствието от това се оказа непредвидимо, много от нас и до днес не го съзнават. Неочаквано белег за художественост се оказа единствена социалната критика! Ликвидирана опозиция всекидневие – ценности спонтанно беше заменена от опозиция в една плоскост: позволено – и непозволено. Някой намекнал, създал алюзия, редакторът пуснал две думички – и ето ти вече изкуство. Този механизъм научиха самите автори, критиците пък намериха еднозначен критерий за оценка. Венец на творчеството се оказа фейлетонът. Така конюнктурата не положително, а по негативен път продължаваше да определя изкуството: силните на деня вече се въздържаха да нареждат какво да се твори, но доколкото не одобряваха едно или друго, създаваха около него едно нездраво суетене, което заместваше истинския духовен живот.

Ето че извървяхме пълния кръг. Интелигентът беше онагледен като творец – неговите скромни, делнични усилия да крепи ценностния фундамент бяха осмени заради далеч по-вълнуващото творене на нови светове. Но когато демиургическата дейност обхвана всичко (когато тя вече не можеше да се опре дори на нормалната оценка на някой "не-творец"), новите светове неочаквано се оказаха лишени от всякаква трайност – наместо да застиват във вечността, те деградираха до злободневна реплика към една или друга политическа ситуация. Интелигенцията беше изиграна дори и сега, в опита си да бъде честна, като върши всичко "напук" – Атлас остави свода, за да се впусне в живота, небето рухна върху земята. Изглежда, в борбата със сталинското отрицание на ценностите важи законът от математиката: дори хиляди плюсове да умножиш по един минус, резултатът остава отрицателен.



МИТЪТ ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА

Разбира се, демокрацията е основополагащ за нашата цивилизация идеал; тук обаче ще се попитаме как може тя да стане мит (нещо невъзможно, чудесно, което възприемаме не рационално, а естетически) и кого обслужва това.

Да вземем народната оценка, възпявана през петдесетте години. С нея се мотивираше всеки пореден разгром – формалистите не били разбираеми за народа, дадена статия обидила чувствата на народа (към тази или онази дума) и пр. Масите, предполага митът, непосредствено почват да контролират дейността на интелигенцията, те оценяват труда на художника, инженера, учения; духовната власт се демократизира – едва ли не на общо събрание може да се реши кой е най-големият физик.

Манипулацията е прозрачна, политическият тоталитаризъм се маскираше като народ. Самата "народна оценка" далеч не се представяше обективно – да речем чрез социологически анкети (това, както всяка обективност, вече предполага наличието на интелигентска общност, в случая – социолози); използуваха се специално режисирани изказвания, подбрани писма до вестника и пр. Та в края на краищата не е ли народна оценка приходът от една книга или един спектакъл? Разбира се, но не обективни, формализирани езици и процедури бяха нужни на "революционната ситуация", защото тяхното поддържане изисква независима интелигенция – ситуационната власт трябваше да се наложи чрез естествения "съдържателен" език на пряката намеса, мнението, присъдата. Наместо да се образоват хората, изостанали в културното си развитие поради обществените обстоятелства, да се приближат до интелигенцията и тогава да съдят въз основа на някакви критерии, те бяха използувани в натуралния си вид, нещо повече – бяха псевдообразовани с различни кратки брошури и политически курсове, в които наместо знания им се даваха инструкции какви са задачите "на този етап". Всичко това, разбира се, бе съпроводено от култа към фолклора, към безхитростния, но и прагматичен селски здрав разум. (В един момент манипулацията дори излезе от контрол – и норма на културата вече от само себе си стана масовото, а "интелектуално" и "елитарно" станаха обидни думи.)

В съветските филми от онова време се натрупва такъв сюжет: има проблем във фабриката, колхоза, учреждението. Интелигентът – сложен, нееднозначен, комплексиран – си блъска главата, но не намира изход. Някаква фатална дата наближава, всичко рискува да отиде по дяволите – и изведнъж обикновената работничка, трактористът, метачката, без всякаква подготовка, просто следвайки здравия си народен разум и чистата си душа, дава единственото вярно решение (всички пеят). Интелигенцията отново е подиграна, от нея няма нужда. Е, в действителността "единствено правилното решение" обикновено се спускаше отгоре, но въпросът е друг: интелигентската позиция да се направи проницаема.

Тези редове вероятно ще възмутят по-възрастните читатели: та нали народът е субект на историята, не е ли всичко това подигравка с онези, които с пот на челото... Подобно възмущение би било знак, че тезата ми не е достатъчно ясна. Аз критикувам не народа (думата за мен означава "всички хора, без оглед на социалните йерархии, хората като самоценност"), а мита за народа, издигнат през XVIII – XIX век в борба с политическата власт, а от сталинизма – за ликвидиране на духовната власт на интелигенцията. При него вече става дума не за хората като ценност отвъд социалното, а само за нищите телом и духом – бедните, необразованите, лишените. Именно те, твърди митът, творят света независимо и въпреки натрупаната с вековете материална и духовна култура. Сега разликата става очебийна: в мита народът се оказва първопричина, тласък за разрушаване на съществуващото, изблик на рационални сили, които помитат света. Ако в първия случай той е нравствен коректив за всяка власт, политическа и духовна, във втория като мит той просто е средство определени борещи се за власт лица или групи да съборят противниците си. Впрочем целият абсурд на мита става ясен опитите през сталинизма да се очертаят границите на "народа" – влизат ли в него "средняците", или те също трябва да бъдат "натоварени на салове и пратени в океана" (Платонов)? Ами занаятчиите? Ами адвокатите – и т.н.

С развитието на обществото митът става все по-неадекватен – представете си народна оценка за труда на програмиста; доячката се изказва за външнотърговски валутни операции! И все пак той не е победен. В страни като САЩ две трети от националния продукт се произвежда в духовната сфера, а у нас все още лекари, икономисти, математици се пращат по селскостопански бригади – просто техният труд не е формализиран и загубите от тяхното отсъствие са невидими, за разлика от зримите, естетически вълнуващи, натежали от плод дървета. Решава се ситуация – всичко друго може да почака.

В един смисъл съвременното демократично общество става все по- недемократично: все по-малко разбираме какво вършат физиците, как се формира курсът на долара. Огромни маси хора са извън непосредствения контрол на останалите – нима с идеала на демокрацията е свършено? Не, тъкмо напротив, защото успоредно с този процес на йерархизиране вътре в интелигентските цехове вън от тях, сред гражданството тече обратният – все по-голяма откритост на политическата власт, все по-голямо равенство по отношение на участието в нея. Недоразумението е дошло от смесването на духовно и политическо; сталинизмът просто е насочил естествения демократичен процес на века по фалшива следа, енергията на масите е хвърлена срещу компетентния, пазителя на едни или други ценности; обратно, онези, към които наистина може и трябва да се прилага народна оценка (делегатът, кметът, министърът и пр.) са се оказали извън контрол, скрили са се зад буфера-интелигенция.

Принципите на контрол при двете власти в хода на европейската история са се сложили различно. При духовната специалистът е несвободен поради своята обвързаност с ценността – могат да го контролират непосредствено само други компетентни лица, т.е. само собственият му професионален цех. Общността съди за дейността му по резултата, но това също е относително – наистина "резултат" от дейността на учения може да бъде някакво откритие, което всички да оценят, но все пак кой ще му даде да работи толкова години, кой ще го признае за учен преди резултата? Ако се замислите, тази система е крайно недемократична: големият учен сам ръкополага младия си колега (избира го примерно за асистент) – политическият аналог би бил султанът, който ръкополага своя везир. Или вземете съдиите, които в много страни се избират до живот (за да не бъдат зависими от конюнктурата). Духовната власт по принцип е пожизнена, тя е професия – учителят остава учител, инженерът – инженер и т.н. Демокрацията клони към нула – "управлява" най- компетентният, "избира" малцинството.

Точно обратното е при политическата, призвана да съвмести останалите власти, да направи обществото цяло (т.е. да осигурява такива компромиси, благодарение на които инженерът да увеличава производството, без да пречи на юриста да пази справедливостта). Тази задача в едно развиващо се общество става все по-сложна; и ако твърдя, че политическата власт няма свой собствен ориентир, това не значи, че я поставям по-долу, напротив, без нея не може; казвам само, че тя идва след и върху другите власти, борави с тях. Междинните нюанси, разбира се, са много. Владетелят, който обявява война, защото достойнството му е накърнено или за да освободи Божигроб, не действува политически; типичният политик на Новото време ще използува обидата или вярата на поданиците, за да задоволи едни или други интереси (примерно да разшири територията). Ценностномотивираният владетел се грижи за вечността на душата си ("ако не отмъстя", няма да съм същият), обратно, политикът решава практическата ситуация, в която непосредствените ценности са отложени, снети са в стратегически ходове и маневри. За да се постигне едно, се жертвува друго ("днес ще излъжем, за да сключим добра сделка и да нахраним хората утре"). Става ясно, че политическата власт, експанзирала през Новото време, е далеч по-свободна от духовната, тя не е завързана за ценности, традиция, процедури, трайност, тя действува в ситуация – оттук става необходимо тя да се закрепи външно, да отговаря пред избирателите във формализирания акт на изборите (който замества невербализираната отговорност пред непосредствените ценности). Духовната власт създава реалност, политическата борави с нея: подкопайте духовната власт и политическата ще почне да се самоизмисля, лишете я от външна отговорност пред избиратели и ще получите произвол. Ето я и двойната свобода на сталинизма: нереалност, произвол.

И тъй, сталинизмът превръща всяка власт в политическа; на върха на единната пирамида стои вождът. Но какво прави тази пирамида не политическа (т.е. временна), кое и придава вечност? Това е познанието на "обективните закономерности": политическата пирамида се маскира като наука и по- специално – като философия. (За сравнение – в Града на слънцето Хох е главен астролог – един още по-наивен наглед на "обективните закономерности"). Да оставим спорното твърдение, че философията е наука: в мита става дума просто за знание надчовешко, веднъж достигнато от гения и вече неподлежащо на лични оценки и критика; трябва да му се подчиняваш във всяка точка на вселената, завинаги – на знанието и, разбира се, на неговия притежател. Вождът е върховен философ, а това ще рече интелигент, той съвместява двете власти. Впрочем самото "знание" носи неговото име – "сталинизъм", "маоизъм" и пр., – а нима може някой по-добре от твореца да познава творбата, нима по всички въпроси на "маоизма" най-вещ няма да е самият Мао(6)? Политическото се е маскирало като духовно, но това е само привидно – защото самата "философия" не е закрепена към някакви ценности отвъд политическата ситуация, в нейната основа е поставена една тотална диалектика, откъсната от истина, история, морал, която няма нищо общо с нейното подобие в сериозната философия ("държавата отпада по пътя на своето укрепване" и пр.). Други подобни всичкологии поставят в центъра направо някакво волунтаристично разбиране за свободата – на субекта, на расата, на някаква група, все едно. Общият знаменател винаги е: може всичко. С други думи, ценност няма, тя е била симулирана, за да се увековечи властта.

Рецидив на тази мимикрия е номенклатурният интелигент. Той също е двойно свободен – нито го избират истински, нито е истински издигнат благодарение на участието си в духовната йерархия; симулира едното чрез другото (налага му се да се съобразява единствено с някакви физически лица, които го "крепят"). Това, че се води специалист, прави властта му пожизнена (според принципа на духовната сфера); това, че е политически началник, го поставя автоматично най-горе в съответната йерархия (според принципа на политическата власт, която е над-редна). Времето неусетно го преобрази; от жесток администратор той се превърна в либерален разпределител на блага – той урежда командировка, той се застъпва за жилище, той ти издава книга. Защо тъкмо той ли – не само заради подкрепата отгоре; та нали сериозните специалисти няма да се заемат с толкова бумащина, те не умеят да подработват необходимите хора, да лавират, да правят компромиси, не искат да си губят времето по президиуми. Нека бъде той – е, ще му дадем научна титла, ще го обявим за голям художник или учен, нищо, важното е да върши работа. Къде е грешката? Преди всичко – в смесването на двете власти. Нито добрият специалист трябва да се "жертвува", поемайки кръста на администратора, нито администраторът трябва да се обявява за специалист. Разбира се, субективно това положение се възпроизвежда поради личния интерес. Но абсурдната ситуация е предизвикана и от дългогодишното сталинско подкопаване на двете власти: никой няма право да упражнява своята, нито администраторът, нито специалистът – всеки трябва да се маскира като другия, за да си върши работата. Затова впрочем и социалните реформи често надяват маската на даден специализиран цех – мотивират се като социология, икономическа наука и дори културология. Дефицитът на правомощия (бих казал – на социална субектност) ще се реши веднага, ако всяка от йерархиите се върне към основния си принцип: ако администраторът се избира от съответната група, за да отстоява интереса й (властта му е дадена за даден период безусловно и той не зависи от ничие благоволение), а специалистът се издига от други специалисти до съответното на качеството си равнище.

Номенклатурният интелигент спомогна по-нататъшното разводняване на интелигенцията – едно явление, което подкопава устоите й отвътре. Самият пожизнен принцип на ценностната йерархия предполага абсолютна безпогрешност в издигането на хора; лошият политик на следващия избор може да се смени, лошият професор ще оценява студенти до пенсия. Как да преценим тогава явления от миналото като "масовизация на интелигенцията", "рабфак", процентите, спуснати на окръзите, и изобщо – биографичният принцип за прием в учебните заведения? Още веднъж – тотално подкопаване на духовната власт; няма значение къде си в ценностната йерархия, важното е да благоволят да те назначат. Това доведе до развитието на нов антиинтелигентски мит – "много висшисти се навъдиха". (Много ли са наистина? В статистическия справочник от 88-ма четем, че по процент на студенти България е на едно от последните места в Европа. Но гледката само на един интелигент, който не си е на мястото, подкопава доверието в духовната йерархия. Това е поради самата абсолютна природа на ценностите.)

Тук има и една по-труднодоловима подробност. На всеки е ясно, че езикът на парите у нас няма абсолютна "истинност" – не всичко може да се купи, не всичко има и пр. Този дефицит, както го показа унгарският икономист Корней, се възпроизвежда, цели слоеве от населението имат пряк интерес той да съществува: чрез него те реализират един невидим доход. Ако по магазините има всичко, то заплатата на продавачката остава точно толкова, колкото е, сиреч два пъти по-малка от тази на съдията. Но когато стоката е дефицитна, тя изведнъж придобива монополното право върху разпределението на тази стока – може да я даде на фризьорката срещу обслужване с предимство или пък да получи карта за почивка, която не и се полага. Дефицитът и свързаното с него монополно положение спрямо едни или други блага изплетоха, по израза на един български социолог, цяла втора мрежа на разпределение, която дублира официалната (заплати, обществени фондове, помощи и пр.). Впрочем всяка реформа, която игнорира този невидим, непаричен доход, рискува да се провали – ще я саботират огромно количество заинтересовани.

И тъй, как участвува интелигенцията в това второ невидимо общество? Ако изключим лекари, учители и адвокати, които непосредствено работят с клиенти, оказва се, че тя просто няма какво да предложи! Представете си само какви санкции очакват съдия, който приеме услуга срещу услуга; помислете сега за научния работник, за проектанта, за провинциалния артист. Неочаквано се оказва, че техният доход е изцяло видим (и с това често буди завист, подхранва мита за "хляба на народа"), докато монтьорът, шофьорът, снабдителят печелят винаги нещо повече от видимото. Интелигенцията всъщност се оказа много по-бедна, отколкото изглежда; нейният труд е в по- голяма степен обществен, не може да се консумира в натура. Тя е принудена да се бори за привилегии. Но какво може да предложи на невидимата борса и на меценатите? Единствено – себе си. Интелигенцията предлага членство в собствените си редици: назначава нечия любовница в научния институт, допуска нечий внук в театъра, издава книгата на някой началник. Тя е научила урока и вече доброволно, с радост се самоунищожава.

Как можем да излезем от този мьобиусов кръг? Как да се стегне един институт например, в който повече от половината са наследство от различните видове "масовизации"? Струва ми се, че единственият ни ход е да се създават условия за едно свободно образуване на елитни, независими ядра в интелигенцията, които да продават труда си и да гонят чуждестранните си колеги – докато останалите се преориентират. Множественост, конкуренция, абсолютно изключване на политическа намеса в специалната сфера. С други думи – тъкмо обратно на духовна демокрация: едно вътрешно йерархизиране на ценностните редове и връщане на правомощията на духовната власт (това не само няма да противоречи, но ще предполага политическото демократизиране). Митът за демокрацията обаче продължава да ни тегли в обратната посока. Кой не е ходил на симпозиум, Петров? О да, негов ред е. Или вземете такава инициатива като изложбата на СБХ без жури – всеки член, който пожелае, може да изложи картина. Ето ви демокрация. Всеки да каже, за всеки награда, всеки е прав по своему. Кой където се е наредил, там да стои, стига да не пречи на останалите и да не заплашва статуквото.

Много удобен в това отношение се оказа митът за тесния специалист, който си гледа добре работата, и толкова. Разбира се, в основата му лежи една историческа тенденция, все по-дълбокото разделение на труда; в мита обаче специалистът е "стеснен" повече отколкото историята налага – например журналистът се превръща в стилист, който наместо за публичната истина и информираност почваше да се преживява отговорен само за това изреченията да бъдат хубави, да няма чуждици, повторения и т.н. Удобно, нали? Изместването е наглед неуловимо: наместо да държи своята духовна власт, псевдоинтелигентът приема ролята на изпълнител, което му осигурява добър бит плюс чиста съвест.

Накрая съществува и един "опозиционен" мит, който гласи: дойде политическата власт на интелигенцията. В светлината на горното е ясно защо това е невъзможно; превърне ли се в политик, интелигентът губи ценностната почва под краката си, престава да е интелигент и почва да решава ситуационни задачи. (Това съвсем не значи, че политици, администратори, менажери не трябва да са все по-образовани люде, дошли от една или друга специална сфера; за времето на своя мандат обаче те не могат и не бива да бъдат и специалисти.) Духовната власт трябва да бъде "взета", властта на знанието, компетентността, морала и тя да се държи на живот и смърт, независимо от изкушението на ситуацията или натиска отвън. Тайна ли е, че често архитектът носи градоустройствения си проект на местното величие, преди да е залепил елементите – величието дълбокомислено слага пръст върху картинката и в миг сградата, градината или комплексът се озовават другаде. Че наместо поканения на конференцията в чужбина неочаквано изпращат неговия отровен двойник? Че милиони могат да се хвърлят на вятъра заради един случаен разговор на чашка? Главното е колкото можем по-бързо и по-ясно да разграничим духовната от политическата власт, като подчиним всяка на специфичните за нея форми на обществен контрол, тъй че всяка да върши необезпокоявана от другата работата си; и в крайна сметка – да възстановим доверието помежду им.



ПП: МИТЪТ ЗА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА

Понякога ме обхваща такова подозрение: живеем ли наистина, или се самоизобразяваме? Може би продължаваме да сме метафора, с която някой съобщава нещо на някого? Човекът ще стане творец – работата ли си вършат тогава нашите дейци на изкуството, или символизират "творческото"? Или вземете най-упоритата емблема на социализма: безплатното образование и здравеопазване – какви са тогава учителите и лекарите, хора или емблеми?.. Нахлуват технологии, теории, ритми, стоки, филми – а ние продължаваме да сме самобитна българска интелигенция, X. е най-добрият майстор на сонетния венец у нас, Y. неговият най-добър изследовател; само да си подадем носа навън, и вече ни няма. Доколко вършим работата си и доколко сме заети с това да се изобразим, да играем отредената ни от сталинизма роля на наглед?

Капитализмът има склонността да превръща малките народи в симуланти – нещо трябва спешно да се продаде, някакви стоки да се пакетират подходящо, да се привлекат туристи, да се възхити делегация с кукери или политическа активност. Вестниците са застрашени да заприличат на рекламни листовки, които съобщават нещо не на нас, а на "клиента". Сякаш просто сме прескочили едно историческо стъпало, вече нямаме нужда от традиционната интелигенция, те там поддържат стандарта, те произвеждат технологии, те информират, те следят за спазването на нормите. А ние, какво правим ние, които по всичко приличаме на интелигенция? Изостанали с цяла обиколка, ние сме отново наравно с бягащите – сега ние проблематизираме ценностите, заели сме авангардната поза на интелектуалци. Истина ли – та тя винаги е относителна... Морал? Ами това е скрита форма на власт... Демокрация? Тя си отиде с XIX век...

Нещо повече, много от нас заживяха искрено с критичната интелектуална поза, чувствуват се (кой може да им попречи?) граждани на света... Спомнете си "Танго" на Мрожек. Младият човек иска да се бунтува, да разрушава буржоазните привидности, работата е там, че в дома му цари пълен хаос – бащата седи по пижама, бабата пие. Героят първо трябва да установи строг формален ред – да натика баща си в смокинг – за да може после да се разбунтува срещу този ред. "Танго" е абсурдна пиеса, в този абсурд, изглежда, ще мине животът ни: ние, с дънките, ще шием рединготи и цилиндри, ще се преживяваме като интелектуалци, вършейки скромна интелигентска работа, ще четем Сартр, а ще преподаваме Монтескьо, ще критикуваме унификацията, опитвайки се да въведем компютри. Дано поне тази драма не се превърне в поза "за износ" и остане истината за живота ни.