Странно... колко различни са хората? Жените?... Ако на мен в такъв момент ми кажат, че говоря глупости, няма да ми направи никакво впечатление, камо ли пък да се тръшкам и да ми се извиняват...
Помня... последна сутрин преди заминаването. Ще ставаме вече и аз не издържам, избива ме кански на рев, свива ме гърлото... абе, ужас... той лежи. Аз плача на рамото му.
По едно време питам: "Ужасно ли се държа?"
Той: "Какво искаш да кажеш?"
"Ами понеже плача... Толкова си обещавах да не плача... пред теб."
"Ти не плачеш. Ти се тръшкаш."

Баси!!! Това ми изсуши сълзите за секунди... После колко съм се смяла, че може с една дума да ме забие... демек, да ме извади от някакво състояние, което не е много продуктивно.
И други случаи е имало да ми каже: "Чуй се какво говориш. Това са глупости."
Никога не съм се тръшкала, напротив - винаги съм се спирала да помисля, дали не е прав случайно.
Някак не виждам проблем. И не виждам защо трябва да бъдем излишно обидени.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal