Любовта сама си намира път. Само й дай шанс. Общувай. Нищо няма да я спре, ако ще я има. Нищо няма да я задържи, ако ще липсва. Любовта е божествено дихание. Можеш да го усетиш, но не можеш да го направиш. Можеш да си обгърнат от него, но не можеш да го контролираш. Ще го има или не - не зависи от теб, а от съдбата. То е като тото - пускай си фиша, другото не зависи от теб.
Откровеността е начин. Но за някои. За подходящите, четящи без да ослепеят слънчевата истина за живота. За другите са измислени очилата. Игричките. Театъра, където яркостта на истината е потъмнена до поносимост за очите на несвикнали с нея хора. Една игра - наричаме я свалка. Аз ти свалям звезди и се държа по желан от теб начин. Или ти с мен ... и така, докато стигнем тъй навътре, че да паднат очилата. А после следват откритията. И последствията. Понякога - прекрасни ( взаимна любов) , понякога - кошмарни ( разлюбване, дори омраза и войни). Защото често е въпрос на случайност, какво се крие зад неизбежно падащите заблуди в една връзка.

Как се подарява цвете ? И защо ? Замисляли ли сте се ?
Знаем, че цветя се подаряват на жените, за празник или за "омилостивяване", защото жените са "тъй романтични"... и глупави, нали ? Подаряваш им цвете и са готови да разцъфнат за теб. Защото вярват че го правиш от сърце. Същото е и с думите - говориш им хубави неща, добре засукани и те са в прехлас - любовта им минава през ушите. Мъжете знаем защо подаряваме цветя. Рядко гледаме на цветята като на красота. Знаем защо сме лицемерни. Знаем защо рецитираме стихове и се учим на любезности и романтични разговори ... много от нас владеят наизуст такива нещица ... За да се доберем до разположението на жените. По хормонални или други съображения - съвсем лицемерен жест. Е, има и немалко изключения сред нас де, не се отчайвайте, жени ! :)))
Цветето - нещо красиво, толкова красиво и нежно... прекрасно е. Символ е. Веднъж подарих цвете на жена. Не защото така се прави. Защото така поисках. Защото имаше нещо в това. Символ бе на любовта ми. Беше като нежността. Като живота. Като връзката ни. Мисля, че с това исках да погаля душата й. И мисля, че успях. И с това че тя бе ощастливена, бях ощастливен и аз. Бяхме щастливи заедно. Това е. Любов... платонична може би. Другата е лесна... и евтина. Тази пък не се търгува. Безценна е. И е вечна там, където няма (само-)заблуди.

И все пак, как се показва на някого че го обичаш - незнам. Мисля, че той трябва сам да разбере това, в процеса на общуване, който влюбеният в него човек търси. И да покажеш любовта си някому, нищо не значи. Просто си уязвим за него, ако пожелае, той може да те върти на пръста си. И нерядко хората го правят. Даже много често. Влюбеният е лесен за манипулиране. От него можеш да получиш всичко, което може да ти даде.
Мисля си, че начинът да покажеш любовта си някому е да общуваш с него, да се стремиш ненатрапчиво да се сближиш все повече. Но ако той те спре - значи или си го уплашил или не те харесва. Все едно - разминавате се и това е. Живота продължава. Съдбата ви разделя тук. И аз в такива случаи се питам, дали наистина не съм се заблудил, за да се влюбя в човек, който не ме обича ?
Защото знаем, че любовта е резултат от подобие, и е взаимна. А щом той не ме харесва, значи е видял важна разлика докато ме е преценявал. Или се е заблудил. Но да го разубедиш в заблудата му ще е много трудно. А и може ти да си в заблуда, не той. Защото който обича, има отслабнал ум. Емоцията поглъща мисълта. Слива се с нея. И влюбеният не мисли разумно. Или поне е невероятно трудно да го направи. Определено това е много рядко умение. Не твърдя че го притежавам... само се надявам.

*