Радвам се, че ти е харесало! Аз също се върнах тези дни от 6 дневна обиколка в района, но бях пеша, без кола, та впечатленията са ми малко по-различни Това важи и за местните...
Предлагам ви моя разказ, малко е дълъг, дано да ви е интересно...
Ето, че дойде и времето за отпуски. В навечерието на едноседмичната почивка, която си бяхме заслужили, аз и Kenoby си зададохме актуалния въпрос : “Къде ще ходиме?”. По това време имаше събор на Котел, но... ние си имахме една стара мечта – Триградския карстов район! Отдавна се канехме да посетиме този униклен район на Родопите, известен не само с пещерите си, но и с красиватат си природа. И така идеята назря доста бързо, подсигурихме се със стабилно количество информация за района, маршрутите, пещерите, транспорта и хижите и започнахме с подготовката на багажа. По време на обиколката направихме няколко важни извода и тук е мястото да спомена първия от тях – никога не разчитай на информация от интернет или брошури и издания, които не са много актуални! Защо ще разберете след малко.
Багажа за 6 дневна обиколка в планината, съчетана с посещение на пещери се оказа доста солиден! Една 75 литрова раница (тежаща не по малко от 25 килограма) не успя да събере багажа, та трябваше да нося палатката в ръка, както и част от храната.
И така на сутринта на 12 юли потеглихме с багажа към централна гара. Тежината му усетихме още в София, взимайки пеша разстоянието от бул. Сливница до гарата. Но това не беше нищо в сравнение с това. Което ни чакаше..
В Пловдив се прехвърлихме благополучно на рейса за Девин, (който се оказа по-скъп от влака) и след около 2 часа и половина достигнахме града, който се намира на около 80-90 километра от Пловдив. Там ни чакаше и първата изненада. Бяхме се информирали от София, че има веднъж дневно рейс за Триград от Девин, който тръгва в 17:00, но... ами той не вървял в събота и неделя! В тези дни няма НИКАКЪВ автобус до там! И така се качихме обратно на пловдивския рейс, който по щастлива случайнот продължаваше до Борино. Слязохме на разклона на Тешел и от там се започна 12 километров преход до Триград. Е, не, че е много 12 километра, ама при тези килограми на гърбовете ни... Започнах да се замислям на кого в Тешел да продам чифт ботуши, запазена карабитка и каска, както и 2 килограма карабит J А дали на някого не му беше нужна и палатка? Бях готов да спя само на чувал !
След около 3 часа стигнахме благополучно на пещерата “Дяволското гърло” – на 1.5 км. От Триград. Решихме, че ще нощуваме там. Така де, хем ще посетиме довечера по тъмно пещерата (знам един начин да се мине покрай решетката), хем и скалите там са просто ... уникални! За голяма моя радост намерихме чудна полянка, перфектното място за бивак!!! Горска полянка сред борова гричка, на 100 метра от пещерата, с малко изворче до нея и забележете – голям заслон с камина, новичък – току-що построен! Сега вече и да вали, не ни пука – местиме палатката под заслона, огъня – в камината и купона продължава J Вечерта облякохме пещеризоните, запалих карабидката и хоп – ето ни пред задния вход на пещерата! За наше учудване решетката беше отворена, така, че не ни се налагаше да прескачаме отгоре. Разгледахме тази интересна, но доста късичка пещера и се върнахме в бивака. Когато изгря луната усетих истинската магия на това място! Беше пълнолуние и скалите в дефилето изведнъж започнаха да светят! Толкова ярко отразяваха лунната светлина, че все едно ги осветяваше някой с прожектори. Застанал в тясното няколо метра дефиле в захлас гледах величествените, високи до 100 метра отвесни скали, обливани в лунна светлина... Гледката беше просто смайваща! Можех да си стоя там и да гледам така цяла нощ...
На другия ден решихме да се отдадеме малко на релакс J Почивахме си, правихме снимки и разглеждахме района. Отидохме и до Хараийската пещера, която се оказа на около 300-400 метра от полянката ни. Входа й обаче се оказа на около 8 метра над пътеката в отвесна гладка скала! А ние не носехме инвентар... Стояхме там и наблюдавахме група инструктори от местен клуб как качваха със седалки разни ентусиасти до входа. Те самите се осигуряваха по алпийски способ, докато екипираха системата от долу нагоре. След като си тръгнаха се опитах да се покатея на класика, но реших, че не съм чак толкова ненормален и като стигнах средата се отказах. Прегледахме и чукарите в района за други интересни пещери, но освен разни ниши и тесняци друго не открихме. Останахме да нощуваме там още една нощ, полянката си заслужаваше!
На третия ден тръгнахме към село Ягодина. Пътя беше около 8-9 километра, но първия участък преодоляваше около 300 метра денивелация в рамките на 1 километър! Накрая стигнахме до Ягодина, което се оказа малко провинциялно селце с Джамия и магазин с рабоно време от 10 до 12 и от 17 до 18 часа. Е да, ама ние бяхме там в 13:30, а имахме още път пред нас до Ягодинската пещера, както и задачата да намериме подходящо за бивак място. Добре, че в кръчмата като питахме за провизии се оказа, че “барманката” всичко може да намери! Излезе за момент и се върна с всичко, което и бяхме поръчали, нямаше само нес кафе. И така, натоварихме се отново и тръгнахме към пещерата. Там – нова изненада! Оказа се, че в Ягодинската пещера се влиза САМО по туристическия маршрут, вратите се заключват с масивни железни врати, а двамата спелео-водачи от чепеларския клуб не са особено сговорчиви и готови на компромиси! След въпроса как да намериме Санчова дупка и останалите хубави пещери в района, човека ни хвърли кратък изпитателен поглег и каза “Нйе ги знам къдйе са!”. Спогледахме се, ясно беше, че ни лъже, но какво да се прави... Все пак ни каза къде можеме да нощуваме – на една полянка до селото. Разбрахме се да влизаме на сутринта с някоя от групите. На сутринта човека се оказа по-сговорчив и си поприказвахме. Оказа се, че не иска да казва за дупките, щото ги цапали и крадяли пещерните бисери. Абе донякъде е прав, ама все пак му казахме, че сме пещерняци от софийски клуб и т.н. Но категорично отказа да ни пусне в другите части на Ягодинската пещера – не можело така, трябвало някой да му се обади предварително от Федерацията или клуба и да се организира посещение с някаква цел (примерно почистване). Все пак и това, което видяхме ни беше достатъчно да разбереме, че това е най-красивата пещера, която досега сме виждали! В нея могат да видят на куп почти всички видове пещерни образувания и то в идеално запазен вид! Е, бисерите баха зад решетки, ама всички знаеме защо J И така, след много кандърми чепелареца ни каза как да намериме Санчова дупка няклоко други пещери в района, но “описанието” му не ни помогна много... Санчова я намерихме бързо, пещерата е интересна, но няма образуваня и не е нещо красиво, та чак да се крие... Търсенето на дръгите дупки обаче взе да се превръща лека полека в кошмар... Около 40 минути катерене и ходене по изключително стръмни сипеи накрая завърши с падане и не много лека контузия на единия от нас! Този факт както и жегата (все пак бъхтехме под слънцето в гащеризори, каски и ботуши) ни отказа от търсенето. След няколко километров преход си намерихме хубава полянка в един много красив дол, покрай която минаваше Южнородопската еко пътека. Разбрах защо е казва ЕКО пътека – на места беше толкова тясна и стръмна, че едвам минавахме с раниците. Човек не беше минавал оттам доста отдавна, а на всяко второ дърво имаше къщичка за птички... Вечерта решихме, че е време за баня – все пак четвърти ден се потиме по чукарите... Рекичката се оказа доста прилична за тази цел. Е, нямаше нужда да се подхлъзвам и да цопна с дрехите вътре, но пък после вече не ми пукаше от температурата на водата и си взаех една хубава баня J
На петият ден решихме да форсираме малко обиколката и да стигнеме до село Гела, където беше следващата ни цел-пещерата Ледницата. Към обяд бяхме на Тешел – място, където се събираха пътищата от Триград, Ягодина и Борино. И от трите села трябваше да има рейс за Девин, все пак беше делничен ден, но... Рейсовете минават само сутрин и се връщат към селата вечерта. Вторият извод който тогава, а и на следващия ден в Широка лъка си направихме, е : Не разчитай в тези райони на автостоп, особено с багаж! След като си загубихме половин ден в чакане накрая нощувахме на Тешел. Поне използвахме банята на местната туристическа спалня, а палатката опънахме в двора... Сутринта станахме много рано – трябваше на всяка цена да хванеме маршрутката в 07:00 за Широка лъка и оттам транспорт за с. Гела! До Широка лъка се добрахме лесно в ранната утрин, но ... нова изненада – учениците са във ваканция и поради тази причина рейса до Гела също! Хайде на стоп, викаме си. Да, ама не! Колко празни камиони, коли и УАЗ-ки минаха нагоре, махахме,а хората само се подсмиваха, а един шофъор даже каза: “абе какъв стоп очаквате с тези раници!” И тук започна най-големия “гърч” – 12 километра по баирите нагоре, денивелация към 700-800 метра. Като капак на всичко рояци хапещи конски мухи с големина 5-6 сантиметра ни съпътстваха по целия път та чак до пешерата! Жегата беше невероятна, раниците пълни и тежки и ние се потяхме голи до кръста нагори по билото, превъщайки се в примамлива цел на гладните конски мухи J Трети извод – не вярвай на табели и описания, дето пише “Широка лъка-Ледницата – 3 часа.” След 4 часа и половина стигнахме на хижата, която е на половин час път от пещерата. Там се насладихме на прочутото родопско “гостоприемство”! Въпрос – Може ли да се изкъпеме довечера след пещерата, ще си платиме за банята? Отговор – Чакамйе двйе групи, ако останйе вода и времйе за вас тогава! Опитахме се да си поръчаме по кафе, но се оказа, че “Първо да сервирамйе и нахранимйе групитйе, пък послйе ще видиме дали ще има”. Добре, че си носехме храна, хапнахме, починахме си малко от прехода и тръгнахме към Ледницата.
Пещерата си заслужаваше бъхтенето! Интересна и разнообразна, Ледницата предлага на пещерняка най-различни предизвикателства и красиви и големи зали. По пътя се редуват слизания и изкачвания на прагове, тесняци и широки галерии, подземни канъони и меандри, лабиринти и други интересни елементи. Стигнахме почти до блокажа на около 830 метра, след който вече се минава само с неопренови костюми. До там ни отне почти 2 часа, добре, че имахме една книжка с описание на пещерата!
Пристигането ни кални и мокри в хижата се превърна в атракция на насядалите на вечерен тиферич групи и най-вече на тийнейджърчетата, които ни заливаха с въпроси за пещерата. Опънахме палатката близо до хижата и бивакувахме там. На сутринта – обратния път до Широка лъка, този път обаче надолу беше по-бързо и лесно. А и мухите като че ли не бяха толкова много J Планът беше да стигнеме с рейса в 13:00 от Широка лъка до Смолян и оттам до 16:00 да сме в Пловдив, за да хвана аз влака за морето. За колко време обаче мислите един рейс изминава растояние от 20 км.? За 50 минути! А от Смолян до Пловдив – 90 км.? 2 часа и 45 минути! Изненадааа! Ще пътуваш с нощния влак от 01:00 J
Общо взето зключителния извод беше, че в тези райони ще ходиме вече само с кола! По-евтино и несравнимо по-удобно, а и по-бързо с няколко дни! Иначе и двамата с Kenoby останахме доволни от преживаяното и ще се върнеме пак в този уникален родопски район!