Много ме е страх от такива обобщавания. Според мен никой уважаващ себе си социален изследовател не би трябвало да си позволява да говори за " българина по принцип" или каквато и да било друга генерализация. Няма такова животно като "българинът', "датчаниньт" и т.н. Иначе всичко заприличва на вулгарнонаучни приказки за национален характер, народопсихология и тръпки ме побиват.

Бих се съгласила, че иронията може да се използва като стратегия за престиж от членовете на дадена група (по-конкретна), класа (?) и т.н. За мен иронията като стратегия на престиж е много по-характерна за нас социолозите (или за някои от нас), например.

Друг е въпросът за легитимността на тази стратегия? (за признаването й като легитимна от останалите, т.е. ако не я признават, тя не би могла да води и до престиж, защото конвенциите за престижност ще са различни).

П.С. Не твърдя, че няма култури, в които мястото на иронията е по-привилигеровано и че е невъзможно, и нашата (коя?) да е такава. Но ако е така, това не трябва да се превръща в атака, а в 'плътно описателство'