А трябва ли да преценяш...не е ли по-добре да си останеш така с момента ....аз не искам например да запазя миналото си...не че не ми харесва, но просто е МИНАЛО...не обичам да преминавам през него като участник- отново емоции, отново болката или радостта, очаквам сега, момента, в който съм да получа ...да пак емоции даже може би и не толкова красиви, но са сега...и се опитвам да не ги пропусна....не ви ли се струва колко много красиви моменти пропуска човек и то такива дето са пред него и....ей богу няма очи да ги види..а после си казва - "ех ако имах еди какво си друго щеше да бъде", или "ех ако бях на мястото на еди кой си да знаете какво щях да направя" , а то просто е трябвало да се разбереш , че всичко е вътре в теб...че всичко виждаш само с твоите очи и сърце , че просто е трябвало да решиш да го "видиш" а как лесно става на думи...и как човек е свикнал да бъде "жертва" на съдбата, на живота, на мама, на него, на нея...и как лесно поставяме условия пред щастието си- защото сме безсилни да се справим с това да си ..сам, сам да решиш, страха....единственото нещо, което ни пречи да сме истински....или защото ставаме уязвими...защото тогава няма пред кого да отговаряш...и ако това не е парадокс хем няма пред кого да отговаряш, хем те е страх... ха оставаш само ти...ами тогава - нали ти си този който си казал "да" така ще бъде, ами ..нямаш май коректив, от живота...имаш себе си и ...Бог.... Е тогава си истински, но е и най-трудно....освен ако не те е страх....