Ох, че тема сложна! И всичко казано по-горе е верно - естествено, за различни ситуации и лица. Ако ми позволиш да обобщя - защото съм "стара и мъдра" ха-ха-ха, да се научиш да лъжеш е част от целия т.нар. социализационен процес. Такъв е светът, в който живеем, такава е човешката култура, това виждаме и на него се научаваме, за да можем да живеем с други човешки същества. Така почваме още в детството - с едно допълнение - децата често си измислят, защото имат много богато въображение, но детските лъжи са друга тема. Ние, възрастните лъжем, защото винаги имаме някаква полза от това - печелим добро отношение, напр, време, влияние, финансови средства и т.н. Дали се влияем от неизбежно разкриване: понякога да, понякога не - по-късно, "после" ситуацията е друга и последствията може да са незначителни. Има и друга ситуация - в нашата култура не е прието да се казват директно някои неща - нали не печелиш нищо като кажеш на "сакатия" че е такъв, но пък му причиняваш болка и евентуално си навличаш лошо отношение от негова страна. За това някои горчиви истини просто се премълчават, или оставяме персоната , за която се отнасят, сама да открие истината. Не знам какъв е конкретният случай, но факт е, че винаги боли или разочарова. Но - така се расте, така казваме на децата си, когато се ударят и в прекия, и в преносния смисъл. И за да не е толкова болезнено, ето нещо дето прочетох вчера по повод на лъжците: НАКАЗАНИЕТО НА ЛЪЖЦИТЕ БИЛО, ЧЕ ТЕ СМЯТАЛИ ВСИЧКИ ДРУГИ ЗА ЛЪЖЦИ. Хак да им е, нека да се мъчат, да подозират всички около себе си, че и да им расте дълъг носа! А у Мулето специално - според мен, де - има една много витална черта - вижда смешното и в най-сериозните неща. Това е "психикосъхраняващо", ама не винаги го можем в нужния момент и най-вече когато самите ние сме вътре в ситуацията. А само като се сетя какъв смешен излъган образ съм била в някои "трагични" за времето си ситуации...... Иначе - аз гледам да не лъжа.