Двуезичен съм с британски английски (лондонски, но не кокней, макар че спокойно мога да мина за раждан в епархия Боу) и български (софийски тип, но не подрадряд "ский са, коппеуе", по-скоро от отвращение).

Съфорумците точно са определили характеристиките на българския акцент:-

- "а"-то често и без всякакво оправдание придобива стойността на "е";
- озвучените съгласни стават беззвучни, особено в края на думите;
- "л"-то понякога минава в "уъ" и почти никога няма правилния оттенък;
- на плозивните съгласни им липсва плозивност ("т"-то звуми като "д" и т. н.);
- противно на всякаква логика денталните фрикативи ("th"-тата) са смятани за страшно трудни (да не говорим, че вместо барем да опитат с учащите, някои български учители по английски твърдят, че тия фрикативи били излезли от употреба! За пример -- англичката в едно видно лозенско училище, както и две мои англички и един англичанин отпреди повече години, отколкото искам да си припомня).

Факторите са много -- ежедневна практика, културна нагласа, впечатления от недотам надеждни или направо ненадеждни източници. Обаче основен фактор, на който може да се повлияе са възприетите днес правила на английско-българската транслитерация. Именно на тях дължим превръщането на "а"-та в "е"-та, което постепенно става масова практика (оня ден по ТВ България казаха "Ричърд БрЕнсън" вместо правилното "БрАнсън"; "отраканите" вече комично "Ет"-кат, вместо да викат "маймунско а" и т. н.).

Според мен, приетите в двата езика речеви етикети имат субтилно, но проникващо навред влияние върху акцента. Така българите от първи клас нататък са приучвани да говорят изчерпателно и тихо, докато англичаните -- възможно по-кратко и на висок, ясен глас. Тъй това, което българин смята за добро и учтиво изказване е посрещнато като трудносмилаемо излияние от англоговорящите. Българите пък приемат изказванията на последните едва ли не като полунямо-нагъл хулиганизъм.