Определителният член произлиза от старобългарско показателно местоимение - тъ, та, то (този, тази, това). В някои диалекти има членове и от други местоимения - онъ, съ, овъ. Превръщането на показателно местоимение в определителен член го има в много езици - примерно на френски членът le и la от латинските показателни местоимения ille и illa. Така и на старобългарски "на място то" значело "на това място" (~"на мястото"), "пещера та" - "тази пещера" (~"пещерата"). Това старобългарско местоимение се произнасяло заедно с предишната дума - както сега кратките форми на местоименията ги произнасяме заедно с предишната дума (напр. "дай ми го", "вземи си я", "радвай се"). Постепенно местоимението се сляло със съществителните и прилагателните и получило ролята на определителен член. Това е започнало още в старобългарски - например Йоан Екзарх се сочи като пример за автор, който употребява много членувани форми.
Като цяло определителният член възниква, за да се улесни разбирането и да не се получават двусмислици. Особено е важен за езици, в които са отпаднали падежите - както българския (или френския).