като цяло съм съгласен с теб, но не можеш да отречеш, че в случая с индоевропейските езици принципите на историческата граматика са свършили доста полезна работа.

поне за толкова, колкото да наблюдаваш закономерностите в два предполагаеми сродни езика, сравнителната граматика е идеална.

ако на всяко латинско s, поставено в определени условия (напр. в началото на думата пред гласна), отговаря старогрц. h и това ти позволява да предскажеш, че рефлексът на латинското semi- "полу-" в гръцкия ще бъде hemi-, както си е в действителност, то това е вече нещо!

проблемите според мен идват оттам, че, първо, наред с редица такива успоредици има доста неща, които не могат да влязат в тези закономерности - поради присъстващи в някой от двата езика суб-, супер-, ад- и други страти, социални изкривявания като табута, тайни езици и други такива причини.
и второ, едно semi-/hemi- може да няма точни съответствия във всичките сродни езици, колкото и те да се търсят и нагаждат.

така че сравнително-историческият метод може да бъде използван, но не за да се съставят цели парадигми в несъществуващи граматики, а за да се работи "на парче" с отделни понятия.

твоето етимологизуване на турските понятия в темата за виното го показа.

а за синтаксиса и словореда според мен нещата са още по-сложни: например в немски и латински в нормалния случай сказуемото е най-отзад в изречението, което не ги прави сродни с турския, но пък и не показва само по себе си тяхната индоевропейска природа...

куче влачи рейс