Не, не се занимавам професионално с лингвистика, че щях да си умра от глад.

Тази стройна (според мен) система е повлияна силно от един от трудовете на Г. Герджиков "Преизказването в българския език". Всъщност, чак след като прочетох книгата (за трети път, щото езикът е твърде научен), си дадох сметка, че той е прав. Сега, когато чета стандартни български граматики, ми прави впечатление, че цялата тази група или се споменава накратко, или се вкарва цялата под името "преизкано наклонение", или се обяснява съвсем добре с цялото й многообразие (граматиката на Петър Пашов) без да се категоризира. Това е резултат е древната гръко-латинска традиция, където такова животно нема и нашите граматици са се опитали да вкарат едно чуждо на гърците и римляните явление в техния калъп.
Същото се отнася и до отделянето на да-формите като отделно наклонение. Петър Пашов ги разглежда по същия начин като мене, но не ги нарича "желателно наклонение", а само "желателни форми".
А освен това има още една цяла група форми за изразяване на различни степени на предположение: ще да чете, ще да е чел, ще да е бил чел; ще да четеше (предположение); може да чете, може да е чел, може да е бил чел, може да четеше (предположение с ниска степен на вероятност); трябва да чете, трябва да е чел, трябва да е бил чел, трябва да четеше (предположение с висока степен на вероятност). Г. Герджиков ги обяснява и тях, но не ги класифицира, аз също нямам добра идея къде да ги сложа. Интересно е, че при тях глаголът, който изразява предположението (ще, може, трябва) се комбинира или със умозаключителен смислов глагол (чел е, четял е) или със свидетелски (четеше). Тези форми изискват още изследвания, за да бъдат поставени на мястото им.

Една време бях започнал да пиша граматика. После твърдия ми диск отиде на кино и граматиката заедно с него. Та се чудя понякога дали не си струва да я почна пак.