Най-големите писмени особености на среднобг текстове са смесването на еровете и на носовките.
Старите ерове са били изчезнали напълно още преди края на старобългарската епоха - счита се, че още в края на Х век слабите ерове са изпаднали, а силните са се изравнили с останалите гласни; в някои диалекти изравняването на силните ерове е съпроводено и с качествена промяна: ъ > о, ь > е. В повечето диалекти обаче "ъ" се е запазило подобно на днешното "ъ", а "ь" или се е изяснило до "е" ("ден" < "дьнь") или се е изравнило с "ъ" ("тъмен" < "тьмен", със или без смекчаване на предходната съгласна). През среднобългарската епоха "ь" като звук различен от "ъ" вече не е имало. Затова по-късните среднобългарски текстове употребяват или само единия, или само другия.
Най-ярко изразената характеристика на среднобългарските текстове е смесването на носовките. Запазването на носовите гласни толкова е характеристика само на българския и полския език (в последния те се пазят и до днес). В останалите слав езици носовките изчезват рано - до XII век. Затова и в църковнославянския език, който, както вече споменах, е руска редакция на старобългарския, голяма носовка се заменя с "у", а знакът за малка носовка се запазва на етимологичното си място, но с произношение "йа".
В ранните среднобългарски текстове положението с носовките е същински хаос. През XIV век в школата на патриарх Евтимий се изработва правило, според което голяма носовка се пише след твърди съгласни, а малка - след предни, независимо от етимологията.
Според различни хипотези, през србъл епоха е настъпило изравняване на четирите гласни "ъ", "ь", "ен" и "он" до една с четири различни оттенъка: съответно заден-преден ("ъ"/"он", "ь"/"ен") и носов/чист ("он"/"ен", "ъ"/"ь"). Пак според същите хипотези по-късно, вече през новобългарската епоха носовият призвук отпада и затова "он"/"ъ" имат един и същ рефлекс, "ен"/"ь" - също един и същ (с изключение на диалектите, в които "ъ" > "о" още през стбъл).
Постепенно изчезва и гласната "ы", като се изравнява с "и".
Друга характерна стбъл гласна - "ят" се запазва непокътната през целия србъл период. В бг език като цяло тя се пази чак до към XVIII век, а в Родопските диалекти съществува и до днес.