Историята трябва да се тълкува от гледна точка на съвременниците. Царската власт и короната в средновековието са се смятали за божествена даденост, ако някой бунтовник е искал да намери легитимност, той е трябвало да предяви претенции към съществуваща или поне легендарна корона. Самуил не е могъл да се обяви току-така за цар, а наоколо е имало само 2 възможности - Цариград и България. Някои византииски кандидат-императори са го постигали с цената на кръвопролитни граждански войни, но за Самуил(който вероятно не е българин по кръв) е било по-лесно да грабне бългрската корона поради отслабването на държавата.
Претендентите трябвало и да измислят някаква кръвна връзка с предишни царе и владетели, защото хората още тогава са вярвали в "генетиката", т.е в кръвното предаване на титлата.
Знаем за многобройните "лъже" синове от Руската история, например, но наскоро привърших четенето на "Saxons, Vikings and Celts" от основателя на генетичната генеалогия Bryan Sykes, и се оказва, че и в Англия е било същото.
Първите келтски царчета са се изкарвали потомци на някой си Брутус, който бил дошъл в Англия уж след разрушаването на Троя. А нали и Рим е бил основан според легендите от троянски бегълци, това ги правило в техните очи равностойни на Рим. После много са се изкарвали наследници на крал Артур, незаконни синове на по-късни царе и т.н.
Възникването на Второто Българско царство става по същия начин. Асен и Петър като се разбунтували си намерили легитимност във възстановяване на старото Българско царство, но доколко се били българи е доста спорно.