Сер-Гей Станишев е ШЕСТИЯТ поред (след ГеоргиЙ Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Гриша Филипов и Андрей Луканов) поданик на саморазрушилия се “Союз нерушимЪй” на съветските социалистически републики, който изпълнява службата МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ.
ПЪРВИЯТ -После того как советские войска установили в Болгарии «народно-демократический режим», Димитров в ноябре 1945 прибыл на родину. С 6 ноября 1946 — пред. Совета министров.
"Задочни репортажи за България" Г.Марков
Из глава "ЕХО ОТ СТУДЕНТСКИТЕ ГОДИНИ"
Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха....... волейбол.
Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си. Същата есен се озовах в санаториума за туберкулозни студенти край Владая и от това време съм запомнил странната среща с Георги Димитров.
Бяха тежки години и много хора умираха от туберкулоза.
Но в този студентски санаториум атмосферата бе винаги оптимистична, весела. Вечер всички, които можеха да стават от леглата си, слизаха в хола, където сядаха да играят табла, шах или карти. Главно се играеше бридж на приятелски начала. Комарът бе напълно непознат.
Една ранна вечер, датата не помня, но преваляваше сняг, в хола се бяхме събрали около 40 студенти и студентки, играчи и кибици, които бяхме заобиколили масите. Всички бяха улисани в игрите, чуваше се обикновената полуглъч, просечена от време на време от кашлица.
Внезапно входната врата се отвори. Бях седнал с лице към вратата и видях да се появява „вождът и учителят на българския народ“. С него беше и телохранителят му, който, мисля, се казваше Кольо Моряка.
Димитров се спря за миг, огледа се и сякаш беше готов за обичайното шумно посрещане, аплодисменти и скандирания на името му. Дори лицето му бе приело този снизходителен израз на човек, който е свикнал с приветствия. Ала странно, никой дори не повдигна глава от масата, сякаш бе влязъл бай Николай портиерът.
Видях, че всички бяха толкова улисани в игрите, че нито един от студентите не забеляза влезлия. Изглежда, че само аз го следях с особено любопитство.
Той продължаваше да стои при вратата и сякаш сам не можеше да повярва, че появяването му не бе предизвикало никаква реакция. Човекът, когото пропагандната машина на режима наричаше „най-великия българин“, който бе придружаван от нестихващото ехо на собственото му име, който явно сам се смяташе за свръх-герой или полубог, внезапно се сблъска със студено пренебрежение.
Ако той беше НОРМАЛЕН гражданин, нямаше да му бъде трудно да открие, че хората просто не бяха го видели. Между тях имаше немалко комунисти.
Но ПАРАНОЯТА му се развихри с пълна сила.
Забелязах как лицето му смени цвета си, адамовата му ябълка заигра, очите му пламнаха и в следващия миг той нададе пронизителен писклив вик: „Студентииии! Какво е това Монте Карло? Комарджиии! Картаджиии! Срам и позор! Затова ли народът ви е пратил тука! Играете карти с народните париии…“
Той продължаваше да крещи като луд, беше напълно извън себе си и гледайки го, аз си мислех колко НИЩОЖЕН И МАЛЪК беше този човек, който можеше да изригне с такава омраза и ненавист заради едно наистина невинно пренебрежение.
Лицето му трепереше, ръцете му трепереха, цялото му тяло се друсаше. Всички студенти моментално се обърнаха, мнозина скочиха на крака, един с по-голямо самообладание се опита да каже нещо извинително, но лайпцигският лъв ревеше до скъсване на гласа, след което изхвърча навън и тресна вратата. Някои след това казаха, че бил пиян.
Из същата глава
...."Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо.
Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание(бел.моя-27 октомври 1946 година). В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище.
Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души.
После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като „СВОЛОЧИ !(бел.моя типичен българизъм ) НАРОДНИ ВРАГОВЕ ! ФАШИСТИ !“ и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре.
Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.
„Кой тук е застъпникът на опозицията?“ — запитал навъсено той.
„Аз, господин Димитров“ — обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната(БЕЛ.МОЯ 1944-1945 г), един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.
„ТИ ли!?“ — извикал Димитров и леко се олюлял. — „Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш!“ — изведнъж гърлото на „вожда и учителя“ се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи.ОЧЕВИДНО БИЛ МНОГО ПИЯН .
И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:
„Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!“
Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.
Из глава "КУЛТЪТ"
Култът към личността в България пристигна със самолета, с който дойде Георги Димитров. Никога преди това нашата страна не е била свидетел на такъв вулгарен маскарад на човешкото унижение.................................
Из глава"БИОГРАФИЯ НА ВЛАСТТА"
С убийството на Трайчо Костов Политбюро загубва единствената си действителна личност.
Оттук нататък горе, по върховете, ще следва парад на пълното безличие, защото хората, които СССР ще поставя начело на нашето управление, ще бъдат ДОКАЗАНИ нищожества.
Между тях човек ще види местни политически бакали, като Добри Терпешев, Райко Дамянов, Антон Югов, Енчо Стайков и др., или пък бивши съветски офицери, като Георги Дамянов, Иван Михайлов, Петър Панчевски, чиито умствени способности се изчерпват в покорното подчинение, следване на чужди заповеди.
Коларов, Червенков, Димитър Ганев, Георги Цанков, Георги Чанков — всички те плуват в това съветско безличие.
Дирли дирл и дишка Kpънджaлин свири на руска пишка
|