|
В тоzи слу4ай си абсолутно прав.
Първо "цитирания" текст от Трон не е истинския пълен цитат,сега не ми се рови,но ако е необходимо и това мога да направя.Там не става дума zа германоговоря6ти и се иzброяват няколко народа.
Второ историята zа готите е фал6ификат и много късно "написана"/"преписана".Там иzоб6то не става дума zа готи всъ6тност.
Трето сега 6те обясня с пример как се "съставя" история от някои "у4ени" в съвремието,то4но от него район.Та преди време,в Северна Европа бе открито смесено съкрови6те,което по намерените предмети и монети ясно се определя6е,4е не принадлежи на севера или zап.Европа.В съкрови6тето присъстваха монети от Волжска България,след приемането на исляма там,иzписани на арабски.А и женски скелет.След направен ДНАналиz/ДНК се "установи",4е скелета е на... рускиня(?!).Бе6е каzано то4но рускиня,хахаха.
На основата на тоzи "аналиz" се състави теория,4е северняците,т.е. немците(!?) са пътували и са се zаселили в Русия(?),докаzателства???.Монетите иzписани на арабски обясниха със съприкосновението на немците с волжските българи или арабски търговци.А "рускинята" била купена робиня от тях(СЕРИОЗНО?,те са втора Ванга,ха,ха).Има6е сребро и др.Оба4е има6е и няколко предмети,които дори и да не са били иzработени от виzантийци,спадат към виzантийската култура/иzто4на култура,ами сега? И т.н.,да не се впускам в подробности.В края на краи6тата се "иzбистри" следната "история" _ пъ6тували си немците към дне6на Русия,спускали се по Днепър към дне6на Украйна(а как са пренасяли корабите??? по су6ата),а оттам понякога и към 4ерно море_Виzантия.Целта им била среброто,което оба4е е във волжките българи.С две думи търгували вероятно,а zа какво им е сребро в неплодородните северни zеми?По_логи4но е да са търсели храна и грабежи.И сре6ту какВо са РАЗМЕНЯЛИ,zа да полу4ат това сребро,монети или другите предмети?Не се zнае
Оба4е много по_логи4но е волжски българи или друг народ от него район да са бягали от zавоевателите към севера.Притежател/и на такова съкрови6те са раzполагали и с кораб или е могъл да си плати/раzмени беzпроблемно.Но естесвено въоб6те не се спомена,4е е въzможна и обратна посока на движение,народ оттам преселил се на североzапад,много по_логи4на.
Така,4е вси4ки теzи истории с немскоговоря6ти племена са иzмислица.
В дискурс: Отново за Вулфила и неговия превод на Библията
Християнство
Д-р Асен Чилингиров
Не мога да споделя вълнението на проф. д. ф. н. Емилия Стайчева, изразено в нейната статия под същото заглавие. Нещо повече: цялата кампания на работната група по проекта „Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи”, в който тя участва заедно с цяла поредица именити български учени под ръководството на „академик” Росен Милев, ме изпълва с най-дълбоко възмущение. Защото за пореден път се предприема - и то в голям мащаб - нова манипулация на нашата, българската, история. А в този случай се касае за една от най-големите манипулации на историческите извори, която културната история на човечеството познава - и при това тази манипулация е най-тясно свързана с историята на нашия народ и с неговия принос в тази общочовешка културна история. А след като при този проект съзнателно се изопачават сведенията на писмени исторически извори от далечното минало, които досега никой не е дръзнал да обори или отрече, на група български учени - историци, езиковеди и археолози - се възлага да нагодят резултатите от своите изследвания по такъв начин, че да докажат лъжливи и неоснователни хипотези. Излишно е да споменавам, че средствата за заплащането на тези „изследвания” се предоставят от чуждестранни фондации - а това не се крие и от членовете на „работната група”, които дори изразяват явно и открито своята гордост, че сътрудничат в такова предприятие, като считат дейността си за важен принос към българското участие в Европейската общност.
Преди година и половина издадох сборник статии от бележити учени от различни страни заедно с моя студия, в които бяха представени доказателства, показващи пълната неоснователност на твърденията на членовете на споменатата „работна група”. В този сборник беше показана с многобройни исторически документи манипулацията на историческите извори, доказващи недвусмислено, че при така наречените „готи” в действителност се касае за известното от хилядолетия под названието „гети” местно население, което представлява неразривно цяло с местното население, живеещо отсам Дунав от много хилядолетия има същия етнически състав и говори на същия език. Между известните исторически извори няма нито един, който да твърди, че при „готите” и „гетите” не става дума за един и същ народ, както и че движения на германски племена и народи от север на юг не е имало никога нито в античността, нито през средновековието. Също така никой исторически извор не споменава названията „остготи” (източни готи) и „вестготи” (западни готи), а тези названия са измислени от германските историци и филолози за замяна на названията „остроготи” и „визиготи” - под което название средновековните историци разбират народа на „мизите” или „бесите”, с което събирателно понятие е наричано местното население на нашите земи отсам Дунав. Отбелязах също, че това е било добре известно и на нашия пръв историк, Паисий Хилендарски - за разлика от нашите съвременни историци, преповтарящи от много десетилетия и тиражиращи едни и същи неистини.
Че този сборник беше посрещнат с пълно мълчание от страна на българските медии, не ме учудва. Затова пък тези медии отразиха и продължават да отразяват най-широко дейността на „работната група” със щедрата подкрепа от съответните чуждестранни фондации. А това, че историята на нашия народ се манипулира, явно не интересува ни най-малко българския читател, когото много повече занимават теми като „Кодът на Леонардо” или всевъзможни клюки и небивалици от живота на „героите на нашето време”. Макар и напоследък все по-често да излизат на бял свят нови и нови открития, свързани с материалната и художествената култура на населението на нашите земи от древността, тези открития биват последователно и неотменно приписвани на някакви никому неизвестни чуждестранни творци, ако и подобни на тях да няма никъде по света. В случая със „старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи” се касае обаче за нещо още по-важно и много по-съществено от художественото творчество на населението на нашите земи, т.е. на нашия народ, в далечното минало - касае се за неговата духовна култура. Но също с паметниците на тази духовна култура се правят манипулации, приписващи ги на друг народ, който не е бил способен да създаде такива ценности, като прави всичко възможно да ни ги отнеме и ги присвои, за да припише на себе си заслугата за тяхното създаване. А това е ни повече, ни по-малко писмеността, която нашите предци са познавали много хилядолетия преди населението на Средна Европа да излезе от пещерите и почне да си строи землянки. Туй население ще продължи да живее в същите землянки, да се храни с дивеч и риба и да принася човешки жертви на боговете по същото време, когато нашите предци в първите християнски векове имат християнско богослужение, но и книжнина - при това и превод на Библията - на собствения си език.
Историята на своя народ германските историци извеждат от съдържащата много легендарни елементи, но и немалък брой факти история на „остготите” и „вестготите”. Тя има за основа компилацията на „готския” историк Йордан, живял впървата половина на VІ век и разказва за славното минало на неговия народ. От тази история германските историци си избират само някои части и тези части влизат във всички учебници по история за началните и средните училища, изучават се основно в университетите и се предават във всички исторически трудове, справочници и енциклопедии. Началото на тази история, започва с пътешествието на три кораба, натоварени с „готи”, отправили се още преди Троянската война от първоначалното тяхно отечество, обозначено като „Остров Сканза” (под което име историците желаят да открият Скандинавския полуостров), към нашите земи. Историците обикновено пропускат описаните от Йордан подробно епизоди, разказващи историята на тези „готи” през следващите две хилядолетия до героичната борба на „готите” срещу Рим, основаването Империята на Теодорих в V век от нашата ера и нейният край, съпроводен с пълното изчезване на този многомилионен народ „като дим”, за да бъде заместен в течение само на няколко десетилетия от също многомилионния народ на „дошлите от Задкарпатието славяни”. Тези историци не казват какво се е случило с „готите” през двете хилядолетия от идването им в Югоизточна Европа и как групичката пасажири на трите кораба за две хиляди тодини се е умножила в много милиони „готи”, изтласкали цялото местно население на обширната гъсто заселена през античността територия. За да изчезнат напълно в течение само на 2-3 десетилетия!
Много от подробностите за живота на „готите” през въпросните две хилядолетия обаче са описани в книгата на „готския” историк Йордан. Тези подробности не може да узнае любознателният немски читател по простата причина, че пълно издание на неговата книга (при това на малко понятния за съвременния немски читател латински език) е издавано за последен път преди повече от сто години, а немски преводи липсват дори в най-големите немски библиотеки. Затова пък българският читател е в значително по-благоприятно положение и може да чете и изтегли от интернет пълния текст на тази история в лесно разбираем и коректен руски превод: www.krotov.info/acts/06/iordan/iordan01.html . И тогава ще научи с голяма изненада, че книгата на Йордан не се нарича История на готите, а История на гетите (De origine aqtibusque getarum). А сред подробностите за живота на този народ през двете хилядолетия, пропуснати от немските историци, той ще открие много епизоди и личности, които античните историци разказват за историята на старото население на нашите земи. Там се говори за богатата духовна култура на това население, описват се подробно редица митични и полуисторически личности като Залмоксис, Херакъл, Тезей, царица Тамирис, „готските жени”-амазонките, начело с тяхната предводителка Пентиселея, историкът Дион. Разказва се за интересите на това население към науката и по-специално към астрономията. За разлика от войнствените „готски жени”, мъжете им се представят от Йордан като миролюбиви, хранят се с риба и мляко, а фалангите на Александър Македонски посрещат с песни и молитви и така ги стъписват, че последните се разбягват, като освобождават всички пленници. И т.н. Изобщо там не се среща нищо, което може да се свърже с войнствения характер на германците. За северния произход на това население античните автори обаче не споменават нищо - а този „северен произход” ще залегне в поддържаната от германските учени теория за „индогерманската раса” и за „индогерманските езици”. След Втората световна война тези две понятия ще бъдат леко модифицирани, като се превърнат в „индоевропейска раса” и „индоевропейски езици”, но тяхната противна на историческите извори същност ще се запази.
А ето и няколко думи за „Вулфила и неговия превод на Библията”. Първата манипулация, засягаща този превод, е с името на преводача - или по-скоро с неговото прозвище. Защото това прозвище не е Вулфила, както то се манипулира от повечето немски изследователи, за да се свърже неговата етимология с германската дума Wulf, т.е вълк. По този начин ние няма да намерим това име споменато в нито един писмен извор - в повечето извори то се предава като Улфила, а в единствения достоверен извор, написаната от неговия съмишленик и съратник Филосторг Църковна история, то се дава под формата Урфила, чиято етимология несъмнено води към името на града Урфа или Орфа в Горна Месопотамия, днес в границите на Турция. Този град се счита за първия град, приел християнството още в апостолските времена, а неговият цар Абагар играе важна роля в историята на ранното християнство, свързана с чудотворното му изцеление от самия Христос, който му подарил кърпа със своя образ, т. нар. Убрус.
Че населението на царството Осрое, чиято столица бил градът Урфа / Орфа, е тясно свързано със старото население на нашите земи и е говорило на сходен език - а говори и до днес на същия език - излиза извън темата на тази статия. Урфила, когото Константин Велики според същия Филосторг нарича „Съвременния Мойсей”, идва като апостол сред населението на нашите земи, избягало отвъд Дунав от гоненията на християните при императорите Деций и Диоклециан. С разрешението на император Констанций І, сина на Константин Велики, той довежда малко след средата на ІV век многобройните бежанци от отечеството им отново през Дунав в родните им места в Одринско и при Янтра, като за тях преди това превежда Библията - според Филосторг без четирите книги Царства. Веднага след смъртта на Констанций новопреселените християни биват обвинени в ерес и отлъчени от „православната” църква В 378 година се изгарят на клада първите 26 „еретици” от тях, което довежда до масово народно въстание. На помощ на въстанниците идват техните близки отвъд Дунав и в решителната битка на 19 август 378 година римската войска, водена от император Валенс, претърпява пълно поражение. Избягалият от полесражението император се скрива в една къща при Адрианопол и бива изгорен от въстанниците заедно с къщата. Три години по-късно, в 381 година, Вторият вселенски събор в Константинопол отлъчва от „православната” църква цялата църковна организация в префектурата Илирик и провинциите Тракия, Малка Скития, Мизия и Хемимунт в централния и северния Балкански полуостров, които от тогава до признаването на тяхната църква от Юстиниан Велики в 535 година са обявени за еретически. На същия Втори вселенски събор е отлъчен от църквата и Урфила, като неговото учение се обявява за еретическо, книгите му са забранени и повечето от тях се изгарят, но останалите продължават да се ползват за богослужението още много векове от населението в нашите земи.
Не по-малки манипулации се правят и с приписвания на Урфила превод на Библията. Като такъв се представя един ръкопис, съхраняван в град Упсала, Швеция, наречен Codex argenteus, т.е. „Сребърен кодекс”. Откритият през втората половина на ХVІІ век ръкопис бива обявен от скандинавски и немски „учени” за съвременно на превода на Урфила копие от неговата Библия. При това тези „учени” съвсем не се съобразяват с две твърде важни обстоятелства:
1. Ръкописът не съдържа Стария Завет, за който се знае от изворите, че бил преведен от Урфила, а само части от Новия Завет, и то написани на лангобардското наречие, познато и от някои други писмени паметници от VІ-VІІ век.
2. Ръкописът е написан върху пергамент с мастило от сребърен нитрат - а както е известно на всеки донякъде запознат с историята на великите открития, сребърния нитрат открива прочутият германски химик Йоханес Глаубер (1604-1670) само няколко години преди смъртта си и с това откритие поставя началото на на производството на стъклени огледала, каквито преди това не е имало. Това обстоятелство, съвпадащо точно по време с „откриването” на ръкописа в Швеция, показва ясно и защо в цялата история на ръкописната книга няма втори ръкопис, написан по същия начин.
Сериозни съмнения за автентичността на Codex argenteum изказва още неговият първи изследовател, Йохан Кристиян Цан, но тези съмнения остават без отзвук, заглушени от шумния възторг на шведските и германските изследователи, открили такъв ценен документ, доказващ и потвърждаващ приоритета на германския народ, който по-късно ще стане основно доказателство за предимствата на германците при разработката на теорията за „индогерманската” раса и „индогерманските” езици.
Почти едновременно с „откриването” на Codex argenteum” се създава и митът за „германския език на кримските готи” - който също заслужава по-подробно описание. Този мит възниква въз основа на един разказ - или по-скоро анекдот! - изложен в занимателните пътеписи на Ожие дьо Бусбек (1522-1592), фламандски благородник и дипломат на служба при австрийския император Фердинанд І. В качеството си на дипломатически представител на императора при Високата порта по времето на Сюлейман ІІ, той ни е оставил едни от най-интересните описания на живота и обстановката в турската столица от средата на ХVІ век, които от тогава досега са издадени в много десетки издания на повечето европейски езици. И тъкмо неговите описания биват използвани като главно свидетелство за съществуванието на такъв език и го „документират”. А случаят е следният: След като Бусбек бил слушал много разкази за този език, той накарал своя гавазин да му намери и доведе „кримски готи”. Един ден гавазинът му довел два такива екземпляра с твърде живописна външност, които твърдели, че са готи от Крим. При това се оказало, че по-младият от тях не знаел нито дума от езика на „кримските готи”, а по-старият, който се представил като грък, си „припомнил” 60-тина думи от този език и срещу прилично възнаграждение ги продиктувал, за да бъдат записани от Бусбек. Германските филолози приповтарят в многобройни дисертации и студии целият този разговор, заедно с подробно изследване морфологията на записаните от Бусбек думи - без обаче да предадат заключението на Бусбек, което може да се прочете във всяко от изданията на неговите пътеписи. А в това заключение Бусбек изказва своето недоверие към разказа на „кримските готи”, които според него по-скоро са имали връзка с немци от Трансилвания, каквито по това време са разработвали тамошните рудници, а записаните думи му напомнят на развален до неузнаваемост баварски език.
По време на Втората световна война двата аргумента - написаният на „готски език” Сребърен кодекс, мним препис от Библията на „Вулфила” и „широко разпространеният германски език на кримските готи” - ще се използват като най-важно основание, оправдаващо не само германските аспирации спрямо „историческата родина на германския народ”, но и преименуването на Симферопол и Севастопол в Готенбург и Теодорихсхафен, споменато в обвинителната реч на съветския прокурор генераллейтенант Руденко срещу идеолога на национал-социализма Алфред Розенберг по време на Нюрнбергския процес.
Но за манипулациите на шведските и немските „учени” с българската история няма и сигурно никога няма да има съд.
November 5, 2006
|
Re: Готите са говорили немски [re: Rex Mysorvm]
