Докато на престола седял Зинон, който е имал вероятно мирен или съюзен договор със северните си съседи, българите-кутригури си оставали спокойни. Обаче веднага след покачването на престола на Анастасий I (491—518) те почват нападенията си на Балканския полуостров, които почти непрекъснато продължавали цели десетки години.
Те опустошавали, както ще видим, нашир и надлъж полуострова и след това отново се връщали пак в земята си, за да очакват други сгодни моменти за нови нападения.

Първото нахлуване на хуно-кутригурите се отнася според Марцелин Комес към 493 г., когато византийският пълководец Юлиан в едно нощно сражение нейде в Тракия загинал, промушен.
Същият автор съобщава, че в 499 г. илирийският пълководец Арист излязъл с 15 хиляди души и с 520 талиги, въоръжени с всичко необходимо за сражение, против българите, които опустошавали Тракия; в станалото при р. Зурта сражение повече от четири хиляди души загинали.

Подобно нападение на често опленяваната Тракия било повторено от хуно-кутригурите и в 502 г., когато нито един ромейски войник не им оказал отпор. Теофан пък, като говори за това нашествие, споменува, че българите нахълтали и в Илирия, преди да се узнае за тях.
След това нападение българите-кутригури като че ли оставили империята за няколко време на мира, понеже вниманието им било обърнато на запад. И Марцелин, и Енодий, и Йордан, като ни разказват, че един варварски воевода Мундо, който водил потеклото си от рода на Атила, помогнал със „своите българи” в 505 г. на остготите в едно сражение против императорските войски, посочват, че тоя воевода избягал от гепидите, от което може да се заключи, че българите са имали някаква война с гепидите; може би това е било опитване от страна на западните хуни, поддържани сега от българите-кутригури, да си отмъстят на враждебния тям народ гепиди или пък тая война е била предприета с цел да завоюват и да разширят владенията на хуно-кутригурите.

Особено голяма роля играли хуно-кутригурите в знаменития бунт на ромейския пълководец Виталиан в 514— 515 г., който се побунил против Анастасий I и си присвоил дори титлата император. Всички почти писатели, ри за това нашествие, споменува, че българите нахълтали и в Илирия, преди да се узнае за тях.
След това нападение българите-кутригури като че ли оставили империята за няколко време на мира, понеже вниманието им било обърнато на запад. И Марцелин, и Енодий, и Йордан, като ни разказват, че един варварски воевода Мундо, който водил потеклото си от рода на Атила, помогнал със „своите българи” в 505 г. на остготите в едно сражение против императорските войски, посочват, че тоя воевода избягал от гепидите, от което може да се заключи, че българите са имали някаква война с гепидите; може би това е било опитване от страна на западните хуни, поддържани сега от българите-кутригури, да си отмъстят на враждебния тям народ гепиди или пък тая война е била предприета с цел да завоюват и да разширят владенията на хуно-кутригурите.

Особено голяма роля играли хуно-кутригурите в знаменития бунт на ромейския пълководец Виталиан в 514— 515 г., който се побунил против Анастасий I и си присвоил дори титлата император.

Не се изминали обаче и две години и хуно-кутригурите отново нахлуват на Балканския полуостров и в много по-голямо количество.
В 517 г. те се спуснали в Македония, Епир и Тесалия и достигнали плячкосвайки чак до Термопили.
Беззащитните села били нападани, когато укрепените градове били избягвани; за 1000 фунта злато илирийският управител Иван трябвало да откупва пленниците.

Но все пак златото не наситило жаждата на варварите; неоткупените пленници за поругание бивали изклани под стените на непревзетите градове пред очите на жителите им. Император Анастасий I не можал да предприеме нищо против тия действия на хуно-кутригурите и се ограничил само със защитата на столицата, като построил известната „Дълга стена” от Деркон на Черно море до Силиврия на Мраморно море, а страната на северозапад била оставена на произвола на варварските орди, които при император Юстин I (518—527) отново били поведени от бунтовника Виталкан на полуострова, но след коварното му убийство в 520 г.

Нападенията на хуно-кутригурите се прекратяват за няколко години, както може би под влиянието на тогавашните силни земетръси, [14] тъй и поради големите дипломатически успехи на Византия в това време по северните брегове на Черно море.

Когато българите-кутригури през втората половина на V в. закрепили властта си на Таврическия полуостров, те завладели и гр. Боспор (стар. Пантикапея, сегаш. Керч).
Обаче при Юстин I Боспор отново се освободил и като признал покровителството на византийския император, все още оставал като огнище за културно и просветно влияние върху поселилите се по съседство хуно-български племена.

Това влияние не се забавило да даде и своите политически резултати в полза на империята. Още през първата година (528) от царуването на император Юстиниан I (527—565) българо-кутригурският владетел

Грод се явил в Цариград и приел християнството, като се покръстил, при което императорът му станал кръстник.
Юстиниан щедро обдарил новопросветения си кръщелник и го изпроводил в земята му с поръчка да пази интересите на империята и на Боспор, като изпратил с него и един отред испанци под началството на трибуна Далмаций.
По тоя начин били завързани в тоя град търговски и мирни сношения между ромеи и българи-кутригури.
Когато новопокръстеният Грод се върнал в земята си, съседна с Боспор, намерил там брат си, когото той нападнал и го принудил да отстъпи.
След това Грод заповядал да съберат сребърните идоли ], на които хуно-българите се кланяли, и да ги разтопят, като ги разменявали в Боспор на сребърни византийски монети.
Но тая разпоредба скоро предизвикала реакция в страната, начело на която застанали хунските жреци. Разсърдени, те повдигнали въстание, убили Грод и турили вместо него за цар брат му Мугел.
Въстаниците, боейки се, че ромеите няма да оставят безнаказано убийството на императорския кръщелник, навлезли в Боспор и избили местния гарнизон заедно с трибуна Далмаций.
Когато Юстиниан научил за това, той изпратил по суша от Одисиопол и по море от Цариград доста големи военни сили, в чийто състав влизали и готски отреди под главното началство на Иван, комит на устията на Понт Евксински, и под командата на воеводите Годила и Бадуарий. Щом се научили за тяхното пристигане, нападналите хуно-кутригури избягали от Боспор и комит Иван отново закрепил в него властта на императора. Това събитие според Теофан се отнася към 530 г. След това Юстиниан според известието на Прокопий възстановил пак хубавия и траен вид на овехтелите стени на Боспор и Херсон и особено силно укрепил Боспор, който той подчинил под властта си, след като градът отдавна „се бе оварварил” и се намирал под властта на българите-кутригури.

Така според Марцелин в 535 г. още патриций Цита (или Чита-Tzitta) се срещнал с българите в Мизия при р. Янтра (Jatrum) и ги отблъснал .

Византийският хронист Иван Малала, а след него и Теофан разказват, че в 538 г. се вдигнали хуно-кутригурите, именно двама владетели () с много българи и разни тълпи и нахълтали в Малка Скития и Мизия, дето византийските войски се командували от Юстин в Мизия и от Бадуарий в Скития.

В станалото сражение и двамата пълководци били разбити и Юстин бил убит; на негово място бил назначен Константиол. Българите достигнали до тракийските области.

Тогава срещу тях излезли Константиол и Годила, а също и илирийският воевода Аскум, родом хун, когото сам император Юстиниан кръстил.

Те се нахвърлили от всички страни върху хуно-българите, почнали да ги колят, избили голямо множество, отнели всичката награбена плячка и съвсем ги разпръснали, след което убили и двамата им водители.
Обаче когато победителите се връщали радостни, нападнали ги други някакви българи и с примки (аркани) изловили обърналите се на бяг Константиол, Аскум и Годила; от тях Годила сполучил да пререже примката и избягал, а Константиол, който бил свален от коня на земята, и Аскум били взети в плен

Насърчени от сполуката си, българите-кутригури още на следната 539 година предприели нов, още по-грандиозен поход. Прокопий пише, че в тая година се явила голяма комета и наскоро след това (в 540) големи хунски пълчища, като минали Дунав, наводнили цяла Европа, т. е. европейските провинции на империята. Такова нещо се случвало много пъти и по-рано, но тъй многобройни и ужасни бедствия, както тогава, никога не били постигнали населението на тая страна.

Към това нашествие на хуно-кутригурите се отнася и известието на Иван Малала за резултата му в Илирия, именно когато новоназначеният комендант на Илирия Мунд, родом гепид, се научил, че хуните (Теофан ги нарича българи) с голямо количество разни варвари нападнали на Илирийската страна, той ударил на тях и съвсем ги разбил.
След това, казват летописците, настанал мир в Тракия, защото хуните не се одързостявали да минават вече през Дунав;

И наистина с това нашествие се завършва друг период в нападенията на хуно-кутригурите; но и в тоя период ние виждаме, че хуно-кутригурите са действували сами: нийде не срещаме да се споменува за славяни, които да нападат с тях заедно; а това ясно показва, че хуно-кутригурите, както и славяните са действували съвършено независимо едни от други в отношенията си към Източната империя.

Твърде любопитно се явява и това обстоятелство, че когато едните нападат на балканските провинции, другите мируват: така докато траели хуно-кутригурските нападения от 535—540 г., не намираме нито едно известие за каквото и да било нахлуване на славяните, а това още веднъж иде да потвърди, че славяните в даденото време са били съвсем независими от хуно-кутригурите.

Напротив, през означения период славяните не само не нахлували в империята, но и сами помежду си враждували — славини против анти, което ще трябва да обясним като плод на Юстиниановата политика — да настрои враждебно варварите едни срещу други. Обаче скоро настанали мирни отношения между анти и славини и макар че в това време славяните все още мирували и не предприемали нищо против империята, Юстиниан трябвало да се погрижи за защита на полуострова; но понеже всичките му войски били съсредоточени на западните граници в Италия и на източните против персите, той трябвало да търси съюзници и погледите му се спрели пак на славянските анти, най-близките съседи на хуно-кутригурите.
По повод въпроса за Псевдохиливуд Юстиниан влязъл в преговори с антите, като изпратил пратеници при тях с предложение да се поселят в стария град Турис на Дунав, построен от Троян, а разрушен от варварите. Тоя град с околностите му Юстиниан предлагал да им


подари и непременно да го засели с тях и да им дава големи парични суми с условие, щото те, като сключат с него съюз за в бъдеще, постоянно да пречат на хуните, т. е. хуно-българите, щом те поискат да опустошават ромейската империя.


Тъй или инак, но стремежите на Юстиниан да сключи съюз с антите са имали за цел както да ги въоръжи против славините, които най-вече тревожили империята, тъй и да ги употреби като щит против хуно-българите.

Но в това Юстиниан не сполучил. Напротив, от 546 г. се почнали цял ред нахлувания на славяните, които са действували самостойно или пък са имали участие във войните на херули, гепиди и лангобарди, които са нападали в това време също западните провинции на империята. Такива са опустошителните нападения през 547 и 548 г., когато славяните достигнали чак до гр. Топир при устието на р. Места, а също и голямото и повсеместно нашествие в 550—551 г., когато славяните доближили до Дългата стена при Цариград.

Докато кутригурските тълпи преминавали с грабеж по страната, Юстиниан намислил друг съюз с цел да се избави веднъж завинаги от хуно-кутригурските нападения.
Той обърнал погледите си към утигурите, т. е. към източния клон на българите, които живеели отвъд, т. е. на изток от Меотида, и с порицания, подстрекателства и напомняния за старото им приятелство, а също и с богати подаръци успял да придума техния повелител да премине Дон и да нападне кутригурските земи.

Тази двулична политика на Юстиниан силно възмутила утигурския хан. Прокопий разказва, че когато Сандилх се научил за постъпката на императора спрямо кутригурите, той се зле разсърдил и ядосал, задето докато сам той, отмъщавайки на едноплеменниците си — кутригурите, за несправедливост към ромеите, ги изгонил из отеческите живелища, те (кутригурите), приети от императора и поселени на ромейска земя, ще заживеят по-добре. Той изпратил пратеници при Юстиниан, които да го порицаят за постъпката му.
Васил Н. Златарски/История на Първото българско Царство.