|
Старите карти
Всеки стар документ буди респект, но старите карти са особено чаровни. И ако мнозина са склонни да ги използват предимно за илюстрация на прогреса на знанията по география през вековете и на точните математически методи за измерване и чертане, няма да е преувеличение да кажем, че те са играли и ще играят съществена роля на важен първоизточник на историческа информация. Ще ги използваме и ние. С тях ще обосновем една много важна теза.
На черт. 1 и 2 предлагаме на вниманието на читателя две стари карти. Първата е картата на Св. Йероним от 4 век. Счита се, че е съставена по сведения на Евсевий Цезарийски и отразява “политическата георграфия” на Балканския полуостров по онова време.
Втората е венецианска карта на същите земи от средата на 15 век.
За удобство първата ще наречем “готска”, а втората – “италианска”.
В основата на нашите разсъждения ще поставим едно важно наблюдение:
НА “ГОТСКАТА” КАРТА ГОРЕ Е ИЗТОК, А ДОЛУ Е ЗАПАД.
НА “ИТАЛИАНСКАТА КАРТА” ГОРЕ Е ЮГ, ДОЛУ Е СЕВЕР.
Защо са важни тези факти?
Отговорът е много прост – защото очертанията и разположението на географските обекти са неточни и аморфни, и като резултат от това например “готска” карта би могла да подведе “италианец”, че реки, градове и народи на запад от Черно море се намират “на север” от него.
Освен липсата на общоприети означения за север и юг върху картите, има и още причини, които пораждат грешки в старите документи и хроники. Една от тях се състои в това, че обясненията за взаимното разположение на географски обекти често са изразени с думи като “наляво от”, “надясно от”, “над” и други подобни. Ясно е, че те са свързани с визуалното изображение върху карта, иначе пишещият едва ли може да храни илюзии, че ще бъде правилно разбран.
Например Йордан описва скитските племена по следния начин:
“Наляво от Карпатите, започвайки от изворите на Висла...”
(ЦЕН с.65)
А сега да обърнем поглед към “готската” карта на черт. 1.
На нея надписът “България” (vulgaria) е под Черно море. Съответното “готско” обяснение с думи би било: “България е разположена под Черно море.”
Какво ще стане, ако този текст бъде прочетен от “италианец”, който има навиците за посоките на света според “италианските карти”? Очевидно той ще извади заключението, че България е на север от Черно море. И съответно с пълно убеждение за достоверност би могъл да отрази именно това в хрониката си, ако пише такава.
Същият ефект би се получил и без всякакъв текст, ако “италианецът” ползва “готска” карта, без да познава особеностите й. Да не забравяме, че очертанията на обектите върху тогавашните карти са били неточни и например по линията, представяща брега на Черно море, не е възможно човек да се ориентира дали е изобразена западната, северната или друга негова част.
Тези разсъждения показват, че на базата на “готски документи” – хроники, карти и др. – един “италианец” би могъл да опише земи и народи от западното крайбрежие на Черно море като разположени на север от него. Възможно ли е да е станало нещо такова със Стара България?
За да получим убедителен отговор на този въпрос, би трябвало да разгледаме България в контекста на цялата география на района и да поставим проблема по-общо: има ли и други местности и народи около Черно море, за чието разположение по старо време хрониките дават противоречиви данни, и дали тези противоречия не биха могли да се обяснят с подобна грешка?
Да погледнем пак “готската” карта на черт. 1.
Наляво от река Дунав виждаме надпис “алани”. Значи според съставителя на картата по негово време (4 в.) аланите са се намирали на север от Дунав.
В същото време от старите римски източници специалистите са извлекли информацията, че в 4 век аланите са живели на изток от Дон (вижте напр. Карта XXVII на ATL)! На същата карта на север от аланите са поставени хуните!
И така, виждаме, че “завъртането” на картата е поставило в някои стари описания Danubius (или Donau, или Дунав) на мястото на Tanais, или Don, или Дон. То е изпратило намиращите се “наляво” (на север за “готите”) от Дунав алани съответно на изток от Дон за “италианците”.
Абсолютно същото е станало и с хуните: те са на запад от аланите, значи “надолу” от тях на “готската” карта. Тогава според нея за “италианците” хуните са на север от аланите – точно както са изобразени на картата XXVII на ATL!
На друга карта (BCE т.II с.139) тисагетите (разновидност на гетите) са посочени на изток от Волга, но реката Тиса се намира на север от Средния Дунав!
След тези обяснения вече трудно може да се оспорва повтарящата се грешка, допусната вероятно много отдавна от някои стари римски и гръцки хронисти. Те са “завъртели” около Черно море някои от разположените на запад от него народи, градове и т.н. и са ги описали като разположени на север.
С оглед на това твърденията на официалната историческа школа на 19-20 век, че Стара България преди Исперих е била разположена на север от Черно море, по-скоро сочат, че тя се е намирала на запад от него, горе-долу там, където е и сега!
И така, да резюмираме:
ПРЕДИ ИСПЕРИХ, Т.Е. ПРЕДИ 7 ВЕК, КАКТО И СЛЕД НЕГО, НА ЗАПАД ОТ ЧЕРНО МОРЕ СА ЖИВЕЛИ БЪЛГАРИ.
* * *
Преселвания на жители
На книга такова нещо става лесно. Вдигат се наведнъж няколко десетки или стотици хиляди човека, жени, деца, старци, и се отправят нанякъде – на стотици и хиляди километри, през непроходими гори, блата, планини, пълноводни реки, по сняг и жега... най-често преследвани от кръвожадни врагове...
Това, което четем на страниците на учебника по история, навява тъжни мисли за миналото на хуманизма – толкова често срещаме невероятни по мащаби “миграции на племена”, гонени от люти врагове. Но нека да отправим и малко по-критичен поглед към сътворената от историците картина на Средновековието, за да запитаме:
А как са се придвижвали нашите прадеди?
С леки автомобили по аутобани? С камиони и фургони? Може би не е зле да си дадем сметка, че що-годе сносните пътища са били голяма рядкост – главно в Рим. А маршрутите на движение на “варварите”, означени със стрелки на днешните карти, минават през земи, които са ТРУДНО ПРОХОДИМИ, И ПРЕМИНАВАНЕТО ПРЕЗ ТЯХ ДАЖЕ НА ЗДРАВ, ДОБРЕ ПОДГОТВЕН И ЕКИПИРАН МЪЖ, Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ПОСТИЖЕНИЕ.
Преодоляването им с деца, старци, имущество и т.н. прилича на фантастика. Затова нека се занимаем с нещо по-реално.
Това са градовете-крепости, които в миналото са играли важна стратегическа роля. Зад високите им дебели стени защитниците са се чувствали спокойно – те наистина са били доста добре защитени и само много добра подготовка и изключителни усилия са могли да преодолеят отбраната на една силна крепост.
Този факт е давал възможност на владетелите на укрепения град да господстват над околностите му. Който е царувал в града, той фактически е управлявал съседната му територия. И нещо повече: той е събирал данъци от нейното население.
Например Константинопол благодарение на огромните си здрави стени и стратегическото си положение е бил източник на могъщество за императорите си до появата на мощната артилерия, сложила край на “ерата на укрепените градове”. От своя страна тези положение и могъщество са носели несметни богатства на жителите му.
И така, ключът към богатството и властта се е намирал в здравите крепости. Затова естествено към тях е бил насочен погледът на владетелите – от дребния управител до великия император. Там те са търсели политическо и военно господство.
А какво би се случило, ако населението на дадена крепост-град се обяви против владетеля си? Такъв град изведнъж става извънредно уязвим. Той може да бъде лесно загубен при опит за преврат, въстание или предателство при обсада.
От тези разсъждения става ясно защо царе, войводи и тирани са били толкова чувствителни към населението на градовете си, и защо често пъти СА ИЗСЕЛВАЛИ ЖИТЕЛИТЕ НА ЗАВЛАДЕНИТЕ ОТ ТЯХ ГРАДОВЕ. Така те са подменяли враждебни граждани със “свои” верни хора.
Ето например какво пише архиепископ Теофилакт:
“... завзеха тези земи... и разместиха жителите на градовете...” (ЦЕН5 с.62)
Като правило, населението на селата не е било гонено и местено – всеки управител е бил заинтересован от повече данъкоплатци и нерядко даже е полагал усилия да докара и засели роби, крепостни и свободни селяни от други места.
Не е случайно, че именно строителство на градове се описва в много от старите хроники и документи. От тях научаваме, че на мястото на стария Византион Константин Велики е изградил нова столица на Римската империя. Пак на Константин Велики Псевдо-Кодин приписва основаването на градовете Дористол (Силистра), Плиска и Преслав (ДЯК ком. с.207).
Лъв Дякон пише как Йоан Цимисхий, след като завладял Преслав, възстановил стените му, оставил в него силен гарнизон и го нарекъл на своето име Йоанопол (ДЯК с.73).
Според “Български апокрифен летопис” от 11 век Константин Велики е създал град Бдин (Видин, СБЛЗ с.63) и още 9 града, а цар Петър Делян е създал градовете Червен, Несебър и Щип (СБЛЗ с.64).
Всичко това води до естествената мисъл, че повечето от “преселванията” и “заселванията”, които са описани в историята, се отнасят за жителите на градове, че “големите преселения”, ако е имало такива, се броят на пръсти; че обикновено завземането на територии се е свеждало до военна окупация на крепостите; и че промените на етническия състав на “хинтерланда” са били много бавни.
Защо обаче картината на древността, която ни представя съвременната официална школа, е толкова различна? Защо тя е коренно различна от това, което се слечва през последните 5-6 века? Не се ли дължи тази разлика на принципни грешки, които още през Ренесанса са били заложени в общите идеи за старата история на човечеството?
Например на пренебрежителното отношение на “хуманистите” от Ренесанса към “варварите” и на презумпцията за тяхната “диващина”?
(СЛЕДВА)
"Има само една истина. Тя е независима от време, култура и религия."
Т. ДетлефсенРедактирано от Nimbus на 15.05.05 22:21.
|
ЧАСТ ВТОРА - старите карти [re: Nimbus]
