от магистърската си теза....
Въпреки забраната в Османската империя християните да носят оръжие, има данни, че почти през целия период на османското господство българският народ е притежавал такова. Документите, свързани с въоръжението на българите 1700-1876 год са систематизирани в таблицата в (Приложение 1).
По силата на строгите заповеди на султан Ахмед ІІІ (1707-1730) са проведени 4-5 обезоръжавания на големи райони от българските земи. Основание за това е Руско-турската война от 1710-1711 година. Количествата конфискувано оръжие в казата Никопол обаче (3 позиция в Приложение 1) са изключително малки.
Интересно е основанието за заповедта на Ахмед ІІІ от средата на зилхидже 1142 г. (началото на юли 1730 год), с която се забранява на християните в Силистра да носят оръжие:
“…мнозинството от раята, която живее в Силистра и съседните околии, било противозаконно въоръжено със саби, пушки и други военни оръжия и че денонощно и явно въоръжено се разхождало по пътищата, градовете и селата…”
Затова под предлог, че раята притеснява мюсюлманите се нарежда да се събере оръжието от нея.
Количеството огнестрелно оръжие се увеличава особено много през т. нар. “кърджалийско време” при управлението на султан Селим ІІІ (1789-1807), двадесет и осмия султан. Поради невъзможността на централната власт да се справи с анархията в империята (с върлуващите кърджалийски и даалийски банди), тя разрешава на всички свои поданици, годни да носят оръжие, да се въоръжат и да се опълчат срещу разбойниците. Във фермана от началото на зелхидже 1211 г. (7 май 1797 г.) се казва:
“За да се попречи минаването им на разбойниците, нужно е преди всичко населението на Софийската каза без разлика на религия съвкупно да се въоръжи и ведно с нужното число сеймени да защитава храбро позициите и дефилетата….”
По силата на султанските документи българите имат право да строят укрепления, да ги отбраняват и са осигурени със съответното оръжие.
Жителите на различни селища масово се въоръжават, организира се отбраната на градове и села. Строят се известните шарамполи - дълбоки ровове с набити от вътрешната страна дървени колове и бойници за пушките.
За мъжествената борба по време на размириците Г. С. Раковски пише:
“В тях кърджалийски времена народа в България почти сичкий е бил въоръжен и много градища и големи села били са заградени със зидове и с окопи да ся пазят от кърджалийското нападение… Най-голям отпор против кърджалийското разорение, можи ся каза, е нанесено от българите.”
След детронирането на султан Селим ІІІ (1807 г.), новият султан Махмуд ІІ (1808-1839) възстановява политиката на изземване на оръжията от българите. Често пъти повод за това са размирици и вълнения в някои райони на страната. (позиция 7 от Приложение 1)
Притежаваното от населението огнестрелно оръжие са главно кремъчни пушки от основните разпространени балкански типове. През ХVІ - ХVІІ век производството на такова оръжие започва и по българските земи.
1.1.Производство на оръжие в българските земи
Данни за производството на огнестрелно оръжие по нашите земи намираме в редица пътеписи и отчети на много пътешественици. Такива са руският генерал Липранди, капитан Тучков, Поайе, Морис, Тиц, Катарино Зен, Феликс Каниц, Уолш, Енхолм, Фабри и др. Подробно описание на оръжейното производство на град Сливен са ни оставили Барбие дьо Бокаж и Шарл Сеиже.
Качеството на произвежданото оръжие често пъти е надминавало западно-европейските образци. Това се потвърждава и от посочените по горе пътеписи. Създаден е и специфичен "балкански" тип кремъчно-искров механизъм.
Първите десетилетия на ХІХ век е времето на най-голям разцвет на тюфекчийския занаят по нашите земи.
Безспорно град Сливен държи първенство по производство на огнестрелно оръжие у нас. Занаятът тук е много стар и десетки години, дори векове, е основен поминък на гражданите.
Турски документ от 1827 г. свидетелствува, че ежемесечно сливенските майстори трябва да предават 500 цеви на държавния арсенал. През юли същата година, погасявайки своя дълг, те изпращат 1050 цеви за пушки.
В турски документ от 13 зилкаде 1249 (25 март 1834 г.) са отразени ясно договорните отношения на сливенските пушкари с Цариградския арсенал, както и строгия контрол, който се е упражнявал върху това производство:
“Донесе ни се, че за времето от 1242 г. до края на месец рамазан 1249 г. (1826 -1833 г.) било изпратено в Сливен на няколко пъти желязо от Самоков, всичко 178 480 оки, за направата на цеви на пушки. През това време обаче тюфекчийският еснаф бил приготвил и изпратил в Цариград всичко 15 658 цеви, за които, сметнато според установения ред по 8 оки всяка цев, изразходвано е всичко 125 264 оки желязо, което като се спадне от общото количество, остава 53 228 оки желязо, което останало в еснафа…”
Тук става дума за поет ангажимент от 8 години. Ако тюфекчиите на град Сливен са предавали годишно по 6000 броя, то за 8 години те са доставили за нуждите на държавата количество от 48 000 цеви, а такова внушително количество говори за една мощна оръжейна манифактура.
Второ по значение селище с развито пушкарство е Габрово. Силно развитото железарство в този чисто български градец, допринася за процъфтяването на този занаят.
По повод габровските тюфекчии, изтъквайки че освен за доставки в императорския арсенал в Цариград, голяма част от произведеното оръжие е било предназначено и за пазара, Цветана Павловска твърди:
“…При това Габрово е чисто българско селище с турска администрация и възможностите за надзор върху занаятите от страна на турците били по-ограничени. Всичко това спомага за редовни връзки между майсторите и участниците в революционните борби и затова в Габровския край дори обикновените българи имали оръжие”
През ХVІІІ век, между съществуващите в София 63 еснафски обединения на българските занаяти е и тюфекчийския еснаф.
Други тюфекчийски центрове са: Никопол и Шумен .
В гр. Призрен, пушкарството държи първенство между другите занаяти. Още през ХVІІ век то е обособено в мощен еснаф с широка производствена диференциация - правене на цеви, на механизми (чакмаци), ачикчилъс (полироване), сглобяване, кондакчийство и др.
“Изкуството на призренските тюфекчии е прочуто в Османската империя, поради което военните власти набират от тях майстори за топхането в Цариград.”
Има данни за развито пушкарство в Скопие и Битоля.
Прочут център за производство на оръжие е град Тетово. През ХVІІ и ХVІІІ век тук са правени т.нар. пищови “калканделен” и небезизвестната дълга пушка “тетовка”.
След Кримската война, под натиска на вносните по-евтини и по-качествени фабрични стоки, занаятите в Османската империя започват да западат. Не остава в страни от този процес и тюфекчийството.

1.2.Видове огнестрелни оръжия по българските земи
По българските земи получават разпространение два основни вида пушки. Това са "габровското" или "мечкарско" шишане и дългата, често пъти наричана "сливенска" пушка бойлия.
Шишането представлява относи-телно късоцевна нарезна пушка, която въпреки малките си габарити е позволявала прецизна стрелба и е била разпространена сред "нишанджиите" и "авджиите". С нея се е стреляло на огромни за времето си разстояния. (В различни източници се посочват 200 разкрача, но във фонда на Военно-исторически музей е запазен екземпляр с калибър 16 мм и диоптричен мерен прибор, позволяващ да се стреля поне до 500 метра). Според някои източници , след съответната корекция, с подобно оръжие огън се е водел и на 800-1000 метра. Общата дължина на това оръжие е относително малка - 1100 до 1250 мм.
Калибърът е между 13 и 16 мм, като се срещат и отделни образци с по-голям калибър. Шишането винаги се зарежда с повече барут от гладкоцевните пушки, като куршумът се уплътнява в нарезите или чрез предварителното му обвиване с плат или мека кожа, или с разплескването му с помощта на шомпола.

Пушка кремъчна, кал.17 мм., ХVІІІ век, детайл
Колекция на НВИМ
Поради твърде бавното зареждане на шишането, повечето хора са предпочитали бойлията - гладкоцевна пушка с калибър около 14 мм, с дължина почти човешки ръст (1400-1500 мм) и кремъчно-искров механизъм балкански тип. Формата и е заимствана от дългите арабски пушки, но за разлика от техния извит приклад, тя има относително къс, шестогранен такъв. При тази пушка основният недостатък на гладкоцевното оръжие - неговата по-малка точност - е компенсиран с дългата цев. От друга страна, ако при шишането темпът на стрелба е един-два изстрела в минута, с бойлията добре подготвен стрелец е давал до 5 изстрела в минута.
Относно точността на оръжието, твърде преувеличени са народните предания за прокарване на куршум през пръстен, улучване на яйце от 100 разкрача и др. Тази хиперболизация, обичайна за народните предания, за съжаление е твърде далеч от истината. Средното разстояние за стрелба с подобно оръжие рядко е надвишавало 75-80 м. На тази дистанция опитен стрелец улучва фигура с човешки размери 9 от всеки 10 изстрела. На 100 м. вероятността за попадение вече спада до 70 , а на 300 м. - попадение би било по-скоро случайност. В случая не се отчитат такива неблагоприятни фактори като ниското качество на барута, лошото състояние на кремъка и нееднаквостта на куршумите. Не бива да се забравя, че за кремъчно-искровото оръжие е специфичен относително високия брой "засечки" - около 5 .
Към края на ХVІІ век, с цел ускореното зареждане на оръжието започва употребата на т.нар. "фишеци". Фишекът представлява хартиен цилиндър, в предната част на който се намира куршума, а отзад е поставен необходимия за изстрела барут. Той изключително облекчава стрелбата - премахва нуждата при всеки изстрел да се премерва "на око" необходимия за ново зареждане барут, изсипан върху дланта на стрелеца от роговата или метална барутница.
Една последна “модернизация” на това оръжие става през 40-те - 50-те години на ХІХ век, когато редица оръжия се конвертират (преработват) в капсулни.
Перкусионните или капсулни системи се налагат в Европа в края на 20-те - началото на 30-те години на ХІХ век и към началото на 40-те години изместват на въоръжение в армиите кремъчните такива. Основното им преимущество е по-добрата надеждност на изстрела (при ползване на качествен барут около 99.8 %) и по малкото “мъртво време”, следващо от натискането на спусъка до фактическия изстрел. Освен това значително се увеличава надеждността на оръжието при лоши климатични условия. Както вече споменахме при кремъчното оръжие дори при сухо време процента на засечки е доста висок, а при дъжд само малка част от така наречените “френски батерийни” механизми (такива са били изработвани по нашите земи в Сливен в началото-средата на ХІХ век), имат задоволителна работа - и то само за първия изстрел. За влажно време в Западноевропейските армии е въведено специално кожено калъфче, покриващо голяма част от механизма, но и то позволява по-сигурно произвеждане само на първия изстрел. Тези недостатъци на кремъчното оръжие допринасят за бързото налагане на капсулните системи в Европа.
Причината за по-бавното навлизане на този вид механизми по нашите земи може да се търси от една страна в зависимостта му от капсулите и от друга - в консервативността на местните майстори, които се преориентират към новия механизъм едва в края на 50-те години на ХІХ век. Изоставането на местното производство от промишлената продукция се проявява особено силно в периода на нововъведения в огнестрелното оръжие, започнал в началото на 40-те години на века и характеризиращ се с усъвършенстване на преднопълнещите се нарезни капсулни системи.
Този процес започва във Франция, първоначално с камерно-разширителните оръжия на Тувен Делвин и Тиери, а в по-късен етап - с въвеждането на цилиндроконичните саморазширяващи се куршуми на Миние. Тези системи позволяват да се съчетае скоростта на зареждане на гладкоцевното оръжие (до 5-6 изстрела в минута) с точността и далекобойността на нарезното (при залпова стрелба до 1000 метра) .
Трябва да се отбележи че до края на 50-те години на ХІХ век Османската армия се въоръжава в огромната си част главно от произведения на местната индустрия т.е. с оръжие, подобно на това, което има местното население.
Като цяло, от наличните сведения може де се заключи, че в разглеждания исторически период въпреки султанските заповеди в населението е имало доста оръжие. В някой региони буквално във всяка къща е имало поне по едно, а често пъти и по повече оръжия. Мерките на османската власт за изземване на това оръжие са систематизирани в (Приложение 1).
От таблицата е видно, че особено много се затяга режима около носенето на оръжие и започва активната конфискация на оръжие от християнското население и въоръжаване на мюсюлманското през 1821 година - времето на Гръцката хетерия. Последствията от нея за българите, макар и не толкова кръвопролитни и драматични както за гърците, са аналогични. (Позиции 8 и 9 от Приложение 1)
От същото време датират и ограниченията и забраните българи да практикуват тюфекчийския занаят, които макар и с известни изменения остават в сила до Освобождението.
Въпреки всичките тези ограничения, иззетото огнестрелно оръжие се е възстановявало доста бързо, било по пътя на местно производство, било чрез закупуване по панаирите. Трябва да се посочи, че гладкоцевно ловно оръжие (двуцевки) се е продавало законно почти през целия период.
Повечето сведения говорят, че през 50-те - 60-те години на ХІХ век в българския народ е имало достатъчно оръжие, което макар и от относително архаичен вид е отговаряло на основните изисквания на епохата си, още повече, че след съответната преработка (конверсия) извършена от местни майстори-тюфекчии е можело да достигне нивото на огнестрелното оръжие, намиращо се в Османската армия.
В началото на 50-те - началото на 60-те години на ХІХ век наличното оръжие е достатъчно, както като качество, така и като количество за едно относително успешно въстание. Изоставането на материалната част става явно след средата на 60-те години на века.
Това е по въпроса за въоръжението

Si vis pacem,para bellum.