Здравей, Лош (странен ник)

Не съм специалист по Фалеристика, но като юрист съм изследвал правния статус на българския владетел в средновековната система на международни отношения.
1. Българският владетел, поне от хан Кубрат (а вероятно и по-рано) има титлата патриций на римската империя, за оказаните от българите уклуги на Империята (при император Ираклий и преди това, дори до Юстиниан). Титлата "патриций" е толкова важна, че повечето могъщи варварски крале са се стремели към нея и са я използвали на първо място, като белег за престижа си в цинтрираната към Империята система от международни отношения. Титлата е родова и наследствена и затова, всички източници посочват, че през 680 година император Константин ІV е воювал срещу народа българи, а не срещу владетеля им - наследствен римски патриций. Разбира се, един патриций е можел да живее където си поиска в Империята, ако изрично не е заточен от Сената. Този статус се е считал за наследствен в българската династия, която, от гледна точка на римското право е била един от римските патрициански родове, макар и с варварски произход. Най вероятно династията е била християнска (поне за ромеите) още преди хан Аспарух. Затова и в 681 година, Императорът признава правото на народа му да живее в границите на Империята, като живее по своя обечай, охранява границите и бива управляван от римски патрицийански род, представляван от Аспарух. Формално и от гледна точка на правото, целостта на Империята не е нарушена и чрез своя представител, Сенатът и Императорът упражняват властта си над нейната автономна част. От друга страна, българският владетел получава най-високото признание за властта си, което е съществувало по онова време - това на Императора и Сената - представител на Римския народ.
2. По времето на хан Тервел, известен на църквата като свети Тривелий, българският владетел, в качеството си на римски патриций оказва неоценима услуга на Императора (Юстиниан ІІ), като му връща престола, отнет с държавен преврат. За това, той получава нечувана чест - обявен е за кесар - съимператор, управляващ напълно автономно своята част от Империята. Никой варварин не е получавал подобна чест, но тя не е и оказана на някакъв варварин, а на римски патриций, поне от четири поколения, чиито род отдавна управлява тези земи и който е доказал по безспорен и най-висш начин лоялността си към Императора и Империята.
3. Титлата Кесар (caesar), цезар, цар е приета от българския владетел още тогава и с това правния му статус в тогавашния свят почти се изравнява с този на Императора (dominus). Формално, между тях няма разлика, но все пак, българският цар е младши по отношение на Константинополския василевс. Източниците казват, е двамата седели еднакво високо, били облечени еднакво, но българският владетел, освет християнското облекло, поведение и ритуали, практикувал и езически, в които трябвало да участва и старшият му "брат". Никой владетел в тогавашния евро-азиатски свят не е имал правния статус на тези двама човека, освен Китайският император.
4. Оттогава, всеки български владетел се е наричал цар и е приемал високия правен статус, признат от Императора и сената. Цар Симеон е отишъл още по-далеч, като е пожелал титлата на старшия от двамата съвладетели, но не е могъл да я получи. Оттам идва и странния ритуал, проведен от император Йоан Цимисхий, когато цар Борис ІІ попада в ръцете му и той при тържествена обстановка снема от него царските инсигнии, с което младшия съвладетел предава властта си на старшия. За съжаление, докато актът на въздигане дава наследствена власт, отказа е персонален. снетият кесар остава номинално такъв, децата му са наследствени римски патриции, но българските владетели не могат да бъдат лишени от дадената титла въобще. Затова Василий ІІ Македонец отново повтаря ритуала при превземането на Охрид и вече поема директно управлението. Същото е извършено и с Петър Делян, но при братята Асен и Петър проблемът възниква отново. Затова и западните хронисти наричат българския цар "император на Мизия" или "император на Загора" - за тях той е съимператор в империята, имащ несравнимо по-висок статус от този на техните крале и управляващ автономно своята част от нея. Затова и от гледна точка на тогавашното международно право българо-византийските войни са междуособни, в границите на Единната империя - просто императорът и брат му не могат да си поделят правомощията. Това обяснява и факта, че никоя от страните не успява да формира устойчива коалиция от държави срещу другата - всички се дърпат от междуособицата, а и участниците не търсят особено активно.
5. Така, българската държава, макар и напълно независима, за тогавашното международно право представлява неделима и интегрална част от Римската империя, управлявана автономно от съимператор - владетел с огромен престиж в международните отношения, който отстъпва само на този на Василевса. Това се отразява и в материалните атрибути, символизиращи царската власт.


Бъдете живи и здрави

Марин Божков