И от Добрев има в мрежата:
"...посрещането във Волжка България, което в дневника на Ибн-Фадлан доста подробно е описано и дори е датирано по арабския календар (12 мухаррам, 310 г. – 12 май 922 г.).

"Когато наближихме царя на сакалибите (волжките българи) на разстояние 2 дни и една нош път, той изпрати да ни посрещнат негови васали заедно с децата и братята им. Те ни посрещнаха, носейки хляб, месо и просо и тръгнаха с нас (ИФ, 37)".

Това посрещане – с ритуален хляб в ръце – рязко се различава от начина на посрещане, който са устроили на Ибн-Фадлан тюркските големци. Работата е в това, че за номадите основен продукт на препитание е било месото, докато хлябът не е играел почти никаква роля в техния живот. Поради тази особеност един номадски народ е посрещал гостите си винаги с месен курбан, но никога не му е поднасял хляб или някакви хлебни изделия като ритуална храна.

За първи път след своето дълго пътешествие Ибн-Фаллан видял да му се поднася тържествено хляб едва във Волжка България. А това е един доста интересен белег – от него личи, че имало обичаи наподобяващи не тези, които се срещат сред номадските народи, а които се срещат сред старите земелелски народи. И доколкото споменатият начин на посрешане е бил официален ритуал и е бил разпореден от царя, ясно е, че той е бил свързан с главния народ на някогашната Волжка България – волжките българи. По-нататък става ясно и защо сред ритуалите на волжките българи фигурират нетипичните за номадите земеделски продукти: "Храната им – пише Ибн-Фадлан – е просо и конско месо, а също така в основата си включва пшеница и ечемик и то в голямо количество. И всеки взема за себе си, каквото е посял. Царят няма право над тези посеви, освен онова, което му плащат ежегодно във вид на кожа от самур или златка".

На този фон очевидно е, че особеният ритуал на волжките българи е дошъл от това, че за разлика от номадите те са били в основата си земеделски народ – препитавали са се най-вече за сметка на земеделието, а не чрез номадско скотовъдство."