13 век
Джийвс се затри някъде, затова ще се опитам да довърша. След като разглеждаме най-вече участието на българи в бойни действия през Средновековието, редно е да отделим по-значително място на Калоян – владетелят, несъмнен рекордьор по брой на водените от войските му сражения. Нямам много време, но ще направя каквото мога.
1201 – С кумански подкрепления Калоян навлиза в Тракия, превзема Констанция /до днешния Симеоновград/, след това преминава Балкана, обсажда Одесос /Варна/ и на 24 март щурмува града и го превзема. Бившия византийски, а сега Калоянов съюзник Добромир Хриз /ведно с преминалия на негова страна византийски стратег Мануил Камица/ на свой ред пък завзема няколко македонски града, най-важните от които са Битоля и Прилеп, но скоро войските на император Алексий ІІ Ангел си ги връщат, а самият Хриз е принуден да се затвори в непристъпния Просек и отчаяно да се отбранява. В крайна сметка Хриз отново се признава за ромейски васал, но Калоян все пак успява да присъедини по-голямата част от бившите му владения през 1202 г.
1202 – Унгарския крал Емерих ІІ нахлува в земите на Белградската и Браничевската област, сломява съпротивата на малобройните български войски, и ги отнема от България. Нишката област пък се пада награда на неговия съюзник сръбския жупан Вълкан.
1203 – Сърбите, разбити, отстъпват от Ниш, а след няколко сражения по р. Морава и маджарите са прогонени от Браничево и Белград. Междувременно през пролетта кръстоносците от Четвъртия поход обсаждат Константинопол. Докато империята основно е заета с тях, българските войски завладяват цяла Македония.
1204 – На 13 април Константинопол е превзет от латинците, на престола се озовава компромисната фигура на граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено. Годишнината от това събитие ще се окаже доста горчива за западните рицари.
1205 –През март избухва гръцки бунтове, активно подкрепяни от Калоян и голяма част от крепостите в Тракия са овладени от византийците. По-голямата част от рицарската армия е в Мала Азия, така че Балдуин събира колкото може войска, отправя се към Адрианопол, на чийто кули се веят български знамена, и го обсажда., установявайки лагера си в околностите на града. Тук са и българските войски, които започват планомерен тормоз над тромавите латински подразделения, унищожавайки всяка част, непредпазливо отделила се от основните сили. На 14 април, “след като изслушаха литургията и ядоха” рицарите в лагера са атакувани за пореден път; след кратка суматоха няколко рицарски отряда се построяват пред лагера и известно време безпомощно стоят неподвижно под дъжда от стрели. Накрая нервите на граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен не издържат; неговия отряд се хвърля напред в лудо и безнадежно преследване на леката куманска конница на Коча. Някъде в околностите на Одрин “латинците....достигнали до местата, където били устроени засади, примки и измами” /Никита Хониат/, обградени са от многочислени български сили и графът, ранен на две места, пада от коня и загива. Научил за нещастието, Балдуин прави неуспешен опит да се притече на помощ, но и неговите батальони попадат в обкръжение и независимо от храбрата съпротива са разгромени, а императорът е пленен и изпратен в Търново, “където го затворили в тъмница, след като го оковали в окови до шията”, и по-късно “непристойно и безбожно” е убит. Спасява се само стария хитрец, 97 годишния дож на Венеция Енрико Дандоло. Той е командир на ариегарда и успява да завие назад, преди да го обградят. Двамата с маршал Жофроа дьо Вилардуен /който има благоразумието да си стои в лагера/ предприемат енергични мерки да спасят от окончателен разгром каквото е останало. По някакво чудо успяват – след паническо препускане Дандоло пристига с отекли тестиси в Родосто /и след месец умира/,заедно с жалките остатъци от кръстоносната армия. Някои от рицарските отряди поставят направо забележителни рекорди – ротата на ломбардския граф Жирар, например, се отделя още при Адрианопол и стига до Константинопол за някакви си два дни, вместо за обичайните пет. Там пък избухва такава паника и диво шубе, че стотина рицари и към седем хиляди сержанти начаса трескаво се качват на корабите и духват към Венеция. Останалите благоразумно се спотайват зад стените на великия град, докато куманската конница необезпокоявана препуска пред укрепленията и за забавление стреля по портите. Околните градове, с изключение на Родосто и Силимврия, попадат в български ръце.
В края на май съюзническите кумански сили са върнати оттатък Дунава, и само с тежко въоръжените български полкове Калоян настъпва към Серес. Замисълът е да се ангажират основните сили на последния от големите водачи на Четвъртия поход – Бонифас дьо Монфера - и в същото време управителя на македонските области и владетел на Просек Чъсмен да атакува Солун и да го превземе. Ромеите в Солун въстават и с българска помощ градът е завладян, но без цитаделата, в която са се укрепили последните латински сили и съпругата на Бонифас. Иначе се развиват събитията при Серес. Там сражението започва с дързък излаз на рицарски отряд, командван от Юг дьо Колини, който се “построил и посрещнал Йоан с присъщото им военно изкуство и готовност за нападение”./Никита Хониат/ Двете тежковъоръжени армии се сблъскват в класически срещен бой. В първоначалния си устрем рицарите се вклиняват в българските редици, но скоро настъпва прелом. Юг дьо Колини е убит с точен изтрел в главата, рицарските войски се огъват и побягват. По петите на противника българите нахлуват в крепостта и сражението се превръща в клане по улиците на града. Много рицари са пленени, други в див ужас се пръсват в околността, а една част, начело с маршал Гийом д`Арл, успяват да се укрепят във вътрешния замък, но като не дочакват помощ от маркиз Бонифас, се предават. Всички заловени рицари в крайна сметка са безжалостно избити, а оцелелите обикновени войници – екстрадирани в Унгария.
Докато става всичко това, Бонифас е в Пелопонес с голяма армия и, след като на няколко пъти тръгва ту насам, ту натам, накрая се отправя към Солун, смазва въстаналите ромеи /по предварително споразумение, градът е предаден от Чъсмен на ромеите, но те не успяват да го задържат/ и отървава гарнизона и жена си. Едва сега разбрал за случващото се при Серес, той изпраща помощ, но вече е късно. Серес отдавна е превзет, а бързащите на помощ рицарски войски са причакани в умело организирана засада, нападнати от всички страни и напълно разбити. На нещастния маркиз не му остава нищо друго, освен да се затвори в Солун с остатъците от своите части. Всичките му градове са в ръцете на Калоян, стотици рицари и хиляди обикновени войници са мъртви. Бонифас, обиден, че е пренебрегнат при избора на император, не е във войската, разгромена край Одрин /нито пък васалите му/. Но непремерените му приказки по адрес на Калоян скоро ще направят участта му същата, като на надменните му другари по оръжие.
Междувременно, разгромил основните си противници, Калоян се насочва към третия по големина град в империята – Филипопол. Там също бушува антилатинско въстание, при избухването на което херцог Рене дьо Три, комуто областта се е паднала при разпределението на плячката, е начаса изоставен от най-близките си хора, панически побягнали към Константинопол. Част от бегълците са изловени от българските отряди в околностите на Филипопол и, по заповед на Калоян, веднага са екзекутирани, други в жалко състояние пристигат в Цариград, а с малкото останали му верни, Рене взема че опустошава предградието на Филипопол, в което живеят павликяните и го изгаря. Павликяните са привърженици на Калоян и го викат на помощ.Тогава смелият херцог, без да се помайва, си плюе на петите и бяга в крепостта Станимахос /до Асеновград/, където тринадесет месеца кара на свеж планински въздух и здравословна диета, състояща се основно от многократно преварените кокали на собствения му боен кон. Византийците във Филипопол пък веднага се възползват от безвластието и набързо провъзгласяват благородника Алексий Аспиет за император и започват да се готвят за отбрана срещу приближаващите български войски. Българският владетел, който е станал съюзник на въстаналите византийци срещу обещанието да го приемат за свой император, здравата се ядосва. След кратка, но ожесточена обсада, при която ромеите правят няколко успешни излаза, допълнително вбесили Калоян, градът е превзет и сринат до основи, а всички по-първи византийци са одрани живи, избесени, изклани или живи сварени. Претендентът за император е умъртвен, като е обесен надолу с главата на въже, прекарано през сухожилията на краката му. Така достойно Калоян завършва паметната 1205 година.