Здравейте,

Не трябва да забравяме, че аристокрацията, в нейния феодален или западноевропейски смисъл е създадена от два фактора - наследственост и обединение на гражданското право на собственост с политическата власт над собствената територия - т.нар. домен. Господарят (Dоminus) притежава, както гражданскоправен, така и политически имунитет в своя домен, които предава по наследство. Тази система се базира върху късноантичното западноримско право, обилно инфилтрирано с германски обичайноправни норми.

За разлика от Западна Европа, в сферата на Източноримската култура се запазва класическото римскоправно гледище за интегритета на държавата - единно цяло, подчинено на държавния глава - императора. В Източноримската система Dominus е само императорът и само той предава своята политическа власт и гражданско право на собственост на своя наследник. Държавата се разглежда като негов patrimonium. Държавните служители са само пълномощници, овластени за упражняване на едни или други права. Земи се раздават само като владение, а не с право на собственост. До края на съществуването на Източноримската държава, тази концепция се спазва, въпреки, че в определени периоди, под влияние на Запада, византийските динати се държат като собственици и феодали в земите си.
Така описаната система, не позволява създаването на феодална аристокрация, а само на служебна - както в императорския Рим. При това, наследяването на служебните функции, длъжността и т.н. съвсем не са задължителни. У нас и във Византия липсва системата на многостепенен васалитет, така характерна за Запада - всеки държавен служител служи пряко на Императора (царя), независимо от мястото си в държавната йерархия и наличието на преки началници.
Чрез тази система, нелоялният служител може да загуби всичко в един миг, докато всеки свободен човек може да се издигне до най-високи длъжности (справка - събитията от 1277-1280 г.).

Към това, османските владетели, добавят и една важна подробност - висшите държавни служители - всички везири, дворцови служители и т.н, освен кадъаскера, винаги и задължително са роби - те не просто са пълномощници на единствения собственик в държавата - падишаха, но са и негова пряка гражданскоправна собственост и той има пълната власт над живота им, без да дължи никаква сметка или обяснение. Основната постоянна армия - оджака, известен като йеничерски корпус също е съставет от хора със статус на държавни т.е. султански роби. Кадъаскерът няма власт над тях - те се подчиняват само на чорбаджията на йеничерите, но не и на командващия действащата армия - затова, след неудачен поход, йеничерите могат да убият командващия, без да носят отговорност за това, ако техният чорбаджия се застъпи за тях.
Аристократите, независимо от техния произход и вероизповедание ВИНАГИ СЕ ДЪРЖАТ ДАЛЕЧ ОТ ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ, за да не конкурират владетелската династия. Такава е съдбата, не само на християнските аристократи, но и на мюсюлманските князе - напр. родовете Гермияноглу, Караманоглу, Кейкубад и др. Отделни техни представители се допускат само до командни длъжности в армията и то в лично качество, при това, отново без оглед на вярата. Такива са християните Кьосе Михал, Евреноз бег (вероятно по-късно приел исляма) от първите години на султаната.
Местната аристокрация успява да оцелее само в далечните покрайнини на империята или в много изолирани области като шерифите на Мека и Медина в Хеджаз, рода Кастриоти в Албания, някои католически селища в Западна Стара планина - родовете Парчевичи, Пеячевичи, Богдановци и др. На останалите места, потомците на аристокрацията остават да креят, снижавайки се от поколение на поколение до нивото на обикновената рая или на пастири по Анадола.
Въпреки това, споменът за произхода не се е губел лесно. Натискът върху аристократите не е бил силен (след първоначалното клане на оказващите съпротива), а по-скоро системен и дълготраен. Претенции за аристократичен произход у нас, освен изброените в предните материали лица, имат и поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански) и Георги Стойков Раковски.
Все пак, края на тези сънища слага националното възраждане, което издига на преден план нови герои - първоначално аяните и кърджалийте от Голямото размирие, сред които и българи като радомирския аянин Кара Фейзи, Гяур Имам, хайдут Велко, Мехмед Синап и др., а по-късно предприемчивите занаятчии и търговци и борците за национално освобождение, които благодарение на икономическото и идейното си влияние стават водачи на народа и изразители на неговите стремежи, вече в съвременен и модерен смисъл. Софроний Врачански и Раковски могат да се разглеждат като живата връзка между потомците ва старата ни аристокрация и новите водачи на нашия народ, които с жертвата си го преведоха през блатото, до новата държава (исках да напиша "новото време", ама нещо не ми се скършиха пръстите).

Може да се каже и ноще, но и без това стана много дълго.

Бъдете живи и здрави.