|
“The country of the Highland Ghegs is entirely mountainous. Although on the map its length is 75 miles and its width 55, these dimensions fail to convey vertical distance. The trails go up and down and all around, climbing, twisting, and turning. In 1929 it took as long to go the length of the Gheg Highlands by available means of travel as it did to cross the United States by rail. To an Albanian, Shala is as far from Dibra as, to an American, San Francisco is from Boston.”
Carleton S. Coon, “The Mountains of Giants”, 1950
Станах в 04.00 часа, потеглих в 05.00 часа. Дългото и мъчително време на предварителни проучвания, „четения” на карти, разкази и снимки беше приключило. Вече бях на път, но за разлика от друг път – самичък с Корсичката, а съм млад шофьор... Пък каквото пикел покаже. На границата българските власти разумно ме „бройнаха” за потенциален трафикант – с набола брада, с малцинствен тен, с цигара на уста. Качиха колата на канала и търсиха ли търсиха... Из баирите преди Крива паланка качих първия стопаджия – стар дядо, с който похортувахме колко хубаво им е било по Титово време, пък и къде дебне македонската полиция. Така се почна – да качвам македонци, албанци, горанци, сърби – все хора по някаква нужда из пътя.
Люботен (Люботрън).
Къде 09.00 часа бях пред Скопие, свърнах към Качаник и след по-малко от час „заседнах” на границата при Блаце. Всичко ми беше познато и свое, даже завоите по пътя, дори косовските граничари. Купих едно sigurimi/осигуранье за 30 евро, тъй като в Косово „зелената карта” не важи, и подкарах нататък. Преди Феризай/Урошевац пътят се цепи – единият отива за Прищина и Косовска Митровица, другият, който поех, „захапва” през Шар за Призрен. Чуден път с китни албански и сръбски селца – подредени и белосани, пълни с народ. С изумителна природа – разлистила се гора и пенливи потоци. На превала, който си се казва Превалац, не се стърпях пред тая красота и „дръпнах” едно кафе за първи път от много време.
Корсичката на Превалац. Вярно другарче излезе.
Първи гледки към Коритник вдясно и Джалица вляво. Щях да се върна за тях.
Побъбрих с албанците и продължих към Душановата престолнина Призрен. В цяло Косово няма по-шарен град от него – албанци, горанци, сърби и турци живеят заедно в гмеж от кафенета, автомивки, пекарни и малки чаршии. Над тоя омаен ориенталски мравуняк стои като ням свидетел на времето старото кале, а под него, сгушени, църквата и джамията. Продължих към Джаковица, „нахраних” Корсичката до новата католическа катедрала в града и „засилих” към границата... Попаднах на траурна процесия – цялото поле от двете страни на пътя беше черно от народ, оплакващ своите мъртви. Бях „уцелил” годишнината от сръбските кланета тук... Спомних си как един албанец със сълзи на очи преди години ми разказваше в Джаковица какво е било: „Нема чаршия, нема джамия – от пеленаче до старец всичко клаха наред. Цел народ бега през Проклетия.” Няколко дни по-късно отново щях да се сетя за едно бягство през Проклетия – това на цялата сръбска армия през зимата на 1915/16. То също беше минало по същия този път...
Познатата Шкелзенска панорама – Мая Шкелзенит вдясно и гребенът Радеша вляво.
И Мая Шкелзенит в края на 30-те години на миналия век, гледан от Тропоя. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940
На Чаф Морина, граничния пункт между Косово и Албания, ме предупредиха, че във Валбона живеят военнопрестъпници, а аз се усмихнах и попитах по колко вървят бъбреците в Байрам Цур. Бях си вече в Албания – бедно и мъчно, с разчорлени нивички сред гората, с порутени селца по склоновете на планината. Качих млада двойка албанци на стоп, не знаеха и бъкел английски, но се усмихваха благодарно, стискайки парчета старо желязо сякаш бяха цяло съкровище... От Байрам Цур подхванах прашния път за Валбона и – о, чудо – половината от него се оказа асфалтирана. Снимах напровала всичко онова, което преди една година бях минал като в просъница през нощта.
Който иска да вярва: 27 април, 389 м.н.в, лавина.
Мая Поплукс вляво и Мая Йезерце вдясно.
Точно в 15.00 часа „цопнах” пред Фуша Джьес, китно хотелче в самия край на пътя. По масите бяха насядали първите туристи – италиянци, поляци и местни – всички по сандали и никой с раница и пикел. Настаних се, наснимах се, напих се с бира и започнах трезво да обмислям утрешния преход. Целта – Мая Сали Исмет Бручай беше пред очите ми – само 1550 метра над мен. Вечерта хапнах на две на три и към 22.00 часа легнах – ток така или иначе нямаше.
Мая Сали Исмет Бручай 2530 м.
Същата проекция, но с неизвестен връх (може би Мая Ершелит). Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940
Масивът на Мая Колата при вечерната разходка за цигари.
Гребенът Красничес и Жаборес: от ляво на дясно Мая Сали Исмет Бручай, Мая Грюк е Хапт, масивът Мая Бриезес (Бриасет), Мая Маде, Мая Бошит.
Станах в 03.30 часа, в 04.00 часа тръгнах нагоре. Кучетата на хотела ме изпратиха със зловещ лай. Първоначално по черен път, а после по пътека се качих до Жьеч – пусто катунче с ледена вода. Оттам просто отидох през гората до лавината и тръгнах по нея. Тя продължаваше половин километър под мен и неизвестно още колко над мен. Зазоряваше се, малко по малко силуетите на върховете ставаха контури, докато накрая добият и плът в цвят. И то какъв – сив. Това щях да виждам отсега нататък – като по Киешловски – три цвята, само че синьо за небето, сиво за планината и бяло за снега.
Мая Сали Исмет Бручай вляво и Мая Грюк е Хапт вдясно. Снимката лъже за реалния наклон.
Следите на Кънчо, Любена, Марги и Сашо. Те бяха стигнали дотук, аз продължих.
Тераса по тераса, циркус по циркус – надвесени един над друг – вървях право нагоре. Така 1000 метра денивелация, докато накрая се изкатерих на превала под върха. Най-сетне бях стъпил върху Красничес е Жаборес /Красничките планини/ - дългият 14 километра гребен. Оттук ми оставаше едно последно „излитане” от 300 метра до върха, но се оказа, че самият връх има три коти. Точно в 09.00 часа бях при малката метална плоча, на която пишеше: „Sali Ismet Brucaj hero i populli 11 januar 1969”. Бях щастлив, наоколо беше приказка – бели върхове, докъдето ти стигат очите.
На Мая Сали Исмет Бручай.
Мая Хекураве.
Мая Грюк е Хапт.
Постоях половин час и тръгнах внимателно надолу – чакаше ме трудната част. Да сляза без да скъсам нещо. Вървях точно в следите си, където щях да натоваря склона по-малко и с гръб към него.
Мая Сали Исмет Бручай, гледан на слизане.
Всичко е лавина.
И още – една върху друга.
Съкратен вариант на Красничес и Жаборес – масивът на Мая Бриезес (Бриасет), Мая Маде, Мая Бошит, но с петолъчка – че има надежда за бъдещето.
Точно в 13.00 часа си поръчах една бира в хотела и трезво „теглих калема” – избраната тактика да щурмувам fast and light беше правилна, тъй като в планината още имаше много сняг и преходи с цялата бивачна екипировка само щяха да ме бавят и излагат на неоправдан риск, но от друга страна си давах сметка, че съм бавен, излязъл от форма, което на слизане пак ме подлагаше на риск от лавини в това топло време. Замислих се дълго и дълбоко като дядо Вазов и реших, че имам само два варианта – или по-ранно тръгване, или по-малка денивелация. Реших, че тъй като съм сам е редно да избера и двата. А и умората щеше да се трупа с времето. Допих си бирата, прередих багажа, взех палатката, чувала и примуса и потеглих по реката нагоре към Рогам, последното село в долината. След час бях там, хванах пътеката за Чаф Валбон с надеждата да стигна изворите на Валбона, където ще имам вода, но за зла беда снегът започваше още на 1200 м.н.в., така че опънах палатката на самата пътека до една лавина – място другаде просто нямаше. За още по-зла беда като пушач бях забравил всички кибрити и запалки, така че се примирих с жаждата, хапнах малко и в 21.00 часа блажено заспах.
От ляво на дясно: Мая Чет Харушес, Мая Сали Исмет Бручай, Мая Грюк е Хапт, гледани от Рогам.
Бегла идея за утрешния ден: масивът на Мая Поплукс, гледан от Рогам.
|
Мая Сали Исмет Бручай [re: Ivan`Dinkov]
