Вестник "Култура", Брой 5 (2444), 07 февруари 2007 г.
За Лазар Николов и за другите
Звукът от мисълта


Вярвам, че има смисъл да пишем за някого само ако допускаме, че написаното (ноти, думи) някак ще стигне до него – макар и, както Лазар Николов каза в разговора си с Кирил Василев – в свят, не по-хубав от този, в който още сме:

- Вярвате ли в безсмъртието на душата?
- Не се надявам на живот отвъд смъртта. Мисля, че другият свят е много по-лош от този. Този свят е най-хубавият.

(Беше казал на Ангелина Петрова, а веднъж повтори и пред мен: Там (в Отвъдното – бел. м., Др. Й.) много се работи!“Така е... навярно "от всекиго според способностите|.)

Доколкото допускането не е все още вяра, то смисълът на писането (думи, ноти) е - няма да крия – за мен и засега трудно уловим, размит. Двете години, минали от смъртта на Лазар Николов, за този "най-хубав от всички възможни светове", показват, че колкото той е по-далеч за всеки един от нас, толкова по-силно е сред нас (Оливие Месиан има такава пиеса за орган: ‛Dieu parmi nous“). Можех само да си представям, че една личност, отивайки си, може до такава степен да свърже и спои най-различни хора, да запълни празнотите между тях (parmi означава и „между“).

А – възпитан в строго разделение на творба и живот – можех ли да си представя, че личността ще стане дотолкова прозрачно-разпознаваема в надживяващите я творби – жестове, тембър, възгледи, изказ, импулсивност или съзерцание. Никога вече не ще можем да гледаме неговите ноти само като предписания, като знаци; ще ги гледаме като признаци за едно живо присъствие, за едно характерно и мощно лице - parmi nous.

Силата - като концентрираното в единствената фигура на този човек пространство - получи свободата си и про-извежда места, които можем, а и искаме да обитаваме.

Празнотата не е нищо. Тя не е и отсъствие. В скулптурното си въплъщение празнотата встъпва в играта като (...) създаване на места. (Мартин Хайдегер, "За пространството").

Това е. Той вече е множество места, откриваем е на много места, които съдържат музиката му и които самите му творби са. Места на привличаща съсредоточеност на мисълта. Понеже Лазар Николов в пълна мяра осъществяваше отредения му дар да мисли/промишлява нещата. Понякога това неуморно промишление се отливаше във вид на опус. Опусите са километричните камъни по пътя на мисленето. Неуморното и непрекъснато промисляне правеше Лазар Николов да бъде industrious – трудолюбив, усърден, прилежен. Но в никой случай – industrialist в композирането. И как да не бъде прилежен – усърдието, прилежанието винаги са принадлежни на преследване на непостижимото. Хрумва ми, че делението в нашата музика е било не на основата на фолклор-антифолклор, традиционалисти-новатори, на езикова или идеологическа основа, а същински се основава на разликата между непрестанно мислещи музика и, така да се каже, регулярно „отделящи музика“. (Последните винаги постигат своите нискохоризонтни цели, но трябва да бъдат изследвани в Павловския и Мечниковския институти – става дума за физиология и рефлексология.)

Само човек, мислещ музика, можеше да отговори на предупреждението, че концертът с класически творби, на който е тръгнал, ще бъде изпълнителски блед и скучен, така: Това няма значение. Аз слушам музиката. Такъв класически отговор не е просто на човек, мислещ музика, но и на композитор с умен слух (скулпторите например притежават умно зрение и пръсти и чувство към пустотата).

При всичките отлики между тях, мислещи музика, участващи в делото на мисленето, както изисква късният Хайдегер, бяха Лазар Николов с Константин Илиев, с Георги Тутев, с Иван Спасов... и, възможно, още неколцина. У нас често съ-мишленичеството се привижда погрешно като съ-заклятие, като завера. И се „предприемат мерки“. Какво ли е било да мислиш творбите си сред административна параноя? Още през 1950 година Константин Илиев пише за „похода на простащината“, който - не бива да се заблуждаваме – едва ли е спрял, само е станал институционално по-перфиден, превърнал се е в нов ужас.

Няма го вече старият ужас – зверски цялостен
и зверски безкраен…

И още Константин Павлов:

Има звук – няма мисъл.
Има звук – няма мисъл.

Много от композициите на съ-мишлениците не се изпълняваха. Навреме не се изпълняваха, на място не се изпълняваха или въобще не са се изпълнявали – тоест – „звук няма“. Но имаше Мисъл.

Не се изпълняват и днес. Днес „изчисляващото мислене“, експертното „мислене“ притулва „осмислящото мислене“.

До голяма степен това е и съдбата на Веберн, който изповядва делото на мисленето по следния начин: Вашият слух винаги ще ви насочи вярно. Но вие трябва да знаете – защо!. Това „защо?“ проправя трудно пътищата на нашите съ-мишленици. В кореспонденцията на Лазар Николов и Константин Илиев често „защо“ приема формата на Бетховеновото „Muss es sein?“.

Напоследък си мисля: защо пиша толкова много (то никак не е много, но за мене, за моите възможности е много), когато нищо не излиза на бял свят. Да съм гениален, че да се надявам някога да ме признаят – не съм. Ще работя за собствено удоволствие и удовлетворение, когато мога.
Коце, да се скъса съвсем с това, което те предхожда, и да се напише нещо съвсем ново изведнъж, не може да се постигне (...) Нали си неспокоен дух, малко си прибързан в изводите си и искаш изведнъж всичко да постигнеш. Вярно е, че благодарение на тази твоя самокритичност ти постигна толкова много в последно време. (Лазар Николов до Константин Илиев, 24. VІ. 1950)

Съмнението е атрибут на мисленето. Само тогава плодовете на мисленето стават несъмнени. Малко продуктивният Георги Тутев подписа (а вероятно и написа) единствено несъмнените си творби. Силната рефлексия на света, отпечатана в тях, говори, че смълчаните години на промисляне и колебание не са празно време. Затова, въпреки че почти не звучат (вече заглъхнаха юбилейните присещания), творбите и на Лазар Николов, и на Константин Илиев, и на Симеон Пиронков, и Иван Спасов са сред нас чрез интенционалността си, тях тишината не може да ги повреди, но може да ги усили. Това сред нас ще рече, че ние още мислим тяхното мислене за музика и празнотите, отстоянията помежду ни са съвсем нищожни. Тези музики действително съ-общават и може би по-силно в това свое тихо битие. Те приживе съобщаваха и своите автори – съсредоточения мисионер Лазар Николов с тихата мощ и тихия глас, поривистия и уязвим Георги Тутев, мъдрия, ироничен, пък и благ Симеон Пиронков, сдържано болезнения, мълчалив, надарен с трагично чувство и сполетян от трагедия Иван Спасов, блестящо-ранимия, обвит в „шум и ярост“, но и в резигнация Константин Илиев...

Драги Лазаре, чета писмата ти и се връщам към един загубен в миналото свят, от който са останали само спомените и думите. (...) Вече нито сме млади, нито имаме свежестта на силите, нито увереността (поне това се отнася до мене), че това, което сме правили, има реалната стойност на нашите амбиции. Да се надяваме, че съдбата ще се смили над старческите ни кости! (Константин Илиев до Лазар Николов, 5. ХІ. 1982)

Шум без ярост бележи днешната музикална действителност. Георги Арнаудов точно отбеляза като „безумна“една такава шумно-безяростна кулминация – на 20 октомври 2006. Концерт връз концерта, удар след удар (борба на титани – Пинкас Цукерман&съпруга срещу Сергей Хачатрян срещу Дюран и пак Дюран – при напълно изключен звук на вашия телевизор, при глухота), „финанциален“ триумф за сметка на духовен колапс. Industrial vs. industrious. Къде тук е мястото на музиката на мисълта и в коя каверна на укрепналия буржоазно-демократичен вкус да се подслони?

Страшно ни липсва бавност. Лазар Николов бавно доведе делото си до края, който той смяташе, че му приляга. И делото му бавно го водеше към края, който би нему, на делото, прилягал. Така те приживе взаимно станаха цялостни. Константин Илиев остави недовършените Tempi concertati VІІ и от юношество бленуваната поема „Ахасфер“, Георги Тутев – ненаписан виолончеловия си концерт, Иван Спасов – операта „Смъртта и Възкресението на Исуса“. Оставиха си работа за някакво следващо „после“, за едно връщане от Хьолдерлиновото „…der nächste Beste…“, следващо Най-Добро.

И те ще се върнат – когато необходимостта от музикално мислене бъде реставрирана. Когато усвоим наново die Gelassenheit – спасителните откъснатост, хладнокръвие, освободеност от, оставяне на нещата в собствения им покой.

Последната „легитимна“ композиция на Лазар Николов преди извън реда измолената хорова пиеса „Из музиката на Орфей ІІІ“ е една малка песен – „Копнеж“ по Николай Ракитин (2002), една всъщност малка молитва или литания: Земьо, майко моя, земьо майко.... Този прощален опус произхожда от едноименната хорова песен от 1965 и удивително прилича на последната композиция на Стравински – малката песен The Owl and the Pussy-Cat (1966). Приличат си тези малки песни не по друго, а по освобождаването от тежест чрез един произволно нахлул затрогващ спомен, по освобождаването от умение, по спонтанната нежна строгост. По унесения си характер.

---

В края на живота си Константин Илиев написа своите „Спомени за живите“ – и ето, двайсет и повече години след това, ние продължаваме да ги четем именно като спомени на жив за живи. Всъщност ценни и живи са тези спомени, понеже не са някакъв манипулативен мемоар, а представят самия актуален процес на напрегнато спомняне, в който пишещият живее също. Константин Илиев създава паметни образи, които обаче при всеки прочит се променят – защото в този текст те са живи.

Повтарям „живи“, понеже искам да сподавя ужасното чувство, че хората, за които говоря, не съществуват вече при нас. Разбира се – празнота се отвори, зейна... но ако приемаме, че тя е пуста и изоставена, то значи да приемем, че тези хора са просто битували, креели са тук. Че всичко се разпада. Че всяко напускане е задължително и изоставяне. Именно в на-пуснатото се открива място, което пуснатата и освободена мисъл може да запълва, съсредоточена в пред-оставеността си. За утеха често си тълкувам труизма „Неговото ... място ще остане незапълнено“. Хората, за които пиша и които непрестанно мисля, бяха всъщност „телесно въплъщение на отредените им места“.

Звук има – мисъл няма...

Телесно няма – мисъл има...

Въплътеност няма – отреденото остава...

Но тихо отредените събиращи места трябва осмислено да звучат. Защото, всъщност, това е, което остава за нас.
Драгомир Йосифов