Да, интерсена тема. Когато за пръв път чуя дадено произведение, и нямам изградена представа за него. Ами аз от едно слушане не мога да запаметя произведението, нямам такъв слух. Но като го чуя 10 пъти, в едно и също изпълнение, вече имам представа за характера на музиката, запомням мелодиите и хармонията, ритъма и т.н. И както често се случва, започвам да си изграждам собствена интерпретация, различна от тази която съм слушал, въпреки че тя е единствената. И започвам да търся други изпълнители. От тях научавам нови гледни точки, и понякога приемам идеите им, по-често - не. Това става без да съм виждал партитурата. И като чуя няколко коренно различни изпълнения, само мога да гадая какво е имал предвид композитора. Затова обикновено търся и партитурата.

По мои наблюдения - един от най-пренебрегваните елементи в партитурите е динамиката. Особено в оркестровите произведения. Имам чувството, че някои изпълнители (най-вече диригенти), изобщо не знаят (не разбират/не искат/не могат) да пресъздадат динамиката - тихите и гръмките моменти. В случаите с българските оркестри, явно просто не умеят. И не смеят да свирят форте, защото се получава потресаваща какафония, слушал съм го десетки пъти на живо. Проблема е, че не умеят да свирят и тихо - тогава излизат едни дрезгави криви звуци, със хълцания и хлипания. Въобще - трагедия.
Като се сетя само за динамичните знаци в партирура на Чайковски - вариращи от pppppp до ffff con tuta forza e molto marcato (цитата е от симфония "Манфред", която досега никога не съм чул изпълнена както трябва)