„няма общо с изкуството... когато въздействие се постига само чрез сблъсък на противоположности... Това стилово безчинство на Моцарт може да бъде проследено многократно и в много негови творби...”
Възприемам тази критика като класически пример за отрицание, почиващо обаче на истинско разбиране. Конфликтът се съдържа в самата същност на въпроса: „Каква (трябва) да е Музиката (Що е музика; Какво е позволено на музиката; Докъде е музика). (По подобен начин разглеждам появилите се петдесет години по-късно негативни критики на Едуард Ханслик – не като заблуждения на глуповат критикар, а като добре обосновани мнения на висококвалифициран професионалист, чиито основания обаче са съвсем различни от тези на критикувания автор). Намирам критиката на Негели за великолепна – не защото я споделям – а защото от нея може да се узнае що за въздействие е имала тази музика по онова време – при което допускам, че отсъжданията на Негели се отнасят в по-голяма степен до самите партитури, отколкото до определени изпълнения. От друга страна, убеден съм, че ако Негели никога не беше виждал партитурите на Моцарт, а познаваше музиката му единствено от днешните изпълнения, то подобни критични упреци не биха му даже хрумнали.
Действително, Моцартовите произведения съдържат всичко туй, което Негели изрежда. Персонажите – били те оживели в оперите, или въображаеми – в инструменталната музика – наистина са всичко едновременно: пастир и воин, ласкател и несдържан избухливец, притегателни и омерзителни – всичко зависи от коя страна ще бъдат осветлени. Това са истински хора – не схематично едноизмерни фигури, а притежаващи всички измерения на човешките възможности. Това ги прави да са тъй живи, тъй ужасно достоверни. Не добри или зли, сурови или любезни, но всичко това заедно. Факт е, че в най-тясна близост съседстват „меко леещи се мелодии” и режещи отговори. Музикалният диалог почива на най-големи контрасти; трогателната молба бива пометена от изречено сякаш от безсърдечен исполин брутално „Не”. „Chiaro-oscuro”, черно-бялото на контраста, което в музиката бива обикновено поверено на динамиката, е сред най-силните оръжия на Моцарт; той си служи с него по несравнимо по-всеобхватен начин в сравнение със съвременниците си в областта на изразния контраст. Във всеки случай едно е било ясно по онова време: Който е отричал противопоставянето на резки контрастни състояния, всъщност е трябвало да отрече на първо място музиката на Моцарт, понеже тя е построена на диалог от точно такъв род. Изобщо не е „стилистическо лудуване” това, да оставиш „въздействие (да) се постига само чрез сблъсък на противоположности”, ами си е високохудожествено средство. Изобщо, един подход, който по времето на Моцарт не се е прилагал като нещо, от само-себе си разбиращо се, както днес, тогава подобен подход е бил шокиращ.
Следва продължение...