Не по-различно стоят нещата и около Моцарт. Днес неговата музика се приема като най-висше въплъщение на прояснена и ведра хармония. Щастливо се приветстват онези интерпретации, в които господства райско съвършенство и не се наблюдава никакво напрежение по отношение на темпата, които трябвало да са абсолютно „естествени” и на динамиката – в никой случай не груба или рязка. Не се долавя никакъв конфликт, никакво отчаяние. Така музиката се свежда само до нейната мъдра усмивка и до успокояващата, съвършена хармония. Интерпретация, която не е съобразена с тази просветлена концепция е следователно „не-моцартовска”, завлича Моцарт твърде близо до Бетовен (хайде пак!).
По мое мнение Моцартовата музика затова е тъй съвършена, защото тя фактически съдържайки всичко това, казва обаче безкрайно повече. Тя обхваща цялата пълнота на живота – от най-дълбока скръб до най-чиста радост. Тя износва в себе си най-горчивите конфликти, често без да предлага решение. Често се стряскаме, щом погледът ни внезапно срещне огледалото. Та и тази музика е много повече от хубава, тя е страховита – в стария смисъл на думата: величествена, възвишена, прозираща всичко, всичко знаеща.
Съвременниците на Моцарт, които са познавали музиката му предимно от неговите собствени изпълнения, отчетливо са разбирали, че тази музика се различава от всичко, което е можело да се чуе по онова време. Гъстотата (плътността) на музикалния и емоционален изказ е изисквала от слушателите пределно напрежение, досами границите – повече би било непоносимо. И сега откриваме изказвания на музикално вещи съвременници, сред които и на баща му, критично отбелязващи тази свръхвзискателност към слушателя. Не би ли могъл някак „по-леко”, не дотам комплицирано да подхожда към изработването на отделните гласове... не би ли могъл да не се устремява толкова надалеч в хармонията (суровите дисонантни напрежения) и т. н., и т. н. При все, че едва ли някой от тези критици се е съмнявал в значението на Моцарт като най-голям композитор на времето си, редом с възхищението от гения, във всички тези мнения се прокрадва определено смущение от прекомерно вълнуващия му музикален език; дали изобщо й приляга на музиката да говори така? Може ли, и трябва ли?
Естествено, има и множество гласове, които приемат Моцартовата звукореч – дори и шокирани, те е разбират. Така например, неговата Симфония G-moll e: „... Пламенна ... дълбоко вълнуваща ... грабваща със страстта си ... устрашающе красива ... увличащо мечтателна...”. Или тази симфония е още: „... величествена картина на една обзета от страсти душа, която прехожда от областта на най-печалното и тъжовно до най-възвишеното въодушевление ...”. Приведените две мнения са писани 12 години след Моцартовата смърт. И при следващото поколение, което вече е трябвало да понася Бетовен, се срещат критики от приведения характер a cote Моцарт. Ето, да речем какво се среща в изнесените през 1826 г.в Щутгарт и Тюбинген доклади върху изкуството музика, чиито автор е видния цюрихски философ и музикален учен Ханс Георг Негели: Моцарт има прекомерна склонност към контраста, „измежду достойните за отбелязване автори той е най-безстилния...”, той е „... едновременно пастир и воин, ласкател и несдържан избухливец... меко леещи се мелодии често се редуват с грубо съшити тонови игрички, грациозните движения със вихрени такива. Велик бе неговият гений, но велика беше и грешката/заблудата му, че бива да въздейства чрез контрастите...”

Следва продължение...