http://www.kultura.bg/article.php?id=11363
в-к "Култура", Брой 3 (2398), 27 януари 2006 г.
Просто Моцарт
Диригентът Пламен Джуров и Камерният ансамбъл Софийски солисти поканиха подбраната своя публика в зала "България" на Моцартова вечер. Освен "Солистите" в концерта взе участие и Камерният хор при храм Св. седмочисленици с диригент Димитър Григоров. Тези две формации веднъж, струва ми се това беше през 2003 година, направиха кантатата на Антон фон Веберн Das Augenlicht, срещата им се превърна в събитие. Така че очакванията за следващо събитие с изпълнението на подбраната много сполучливо съвсем неизвестна у нас Missa Brevis, КV 140, бяха съвсем основателни. В програмата на концерта имаше още една "интрига" - завръщането на цигуларката Стойка Миланова на българския концертен подиум след няколкогодишно отсъствие с репертоарния си Пети концерт.
И сега, когато светът чества 250 години от рождението на гения, различни възгледи за изпълнението на неговата музика продължават да ‛изтичат‛ и да се блъскат, да се конфронтират в световното музикално пространство. Споровете за това с какво вибрато, с какви инструменти, с каква фраза се свири Моцарт – как се завършва тя, фразата, какви трябва да са щрихите, с колко лък, пък с каква дзинамика... и пр. продължават. Но когато чуеш изпълнение, при което музиката му звучи естествено, нормално, така простичко, както са простички наглед съвършените неща – тогава човек не си задава много въпроси. Просто слуша.
Не знам колко пъти съм чулала мажорната 29 симфония, КV 201, тъкмо с Джуров и ‛Солистите‛. Всеки път е по някакъв начин различно и интересно. Този път вниманието ми бе привлечено най-вече от точно проведения щрих във времето и артикулацията на Моцартовото движение. Толкова е важно! Без интерпретаторски пози, без амбиция за ‛лични подписи‛ музикантите положиха темела в естетическата конструкция на концерта. Няма динамическа ‛бъбривост‛ в бавната част, няма излишни реверанси в менуета, просто музиката си тече чисто, спокойно, мъдро. Хубаво! По същия категоричен начин по отношение на стила Джуров ‛постави‛ началото на Петия концерт. Почитателите на Стойка Миланова, които не са могли да присъстват в залата на нейния концерт, бих искала да успокоя. Звукът й продължава да привлича, да се откроява – звънтящ, сочен, бликащ, изразителен. Нейната инструментална кондиция е все така непоклатима. Непоклатим се оказа и вкусът й за Моцарт, в който тя предпочита по-традиционния прочит; по-слятото фразиране, несъсредоточие в чистото артикулиране; показа и една откровена, разкрита лирика, малко в повече търсеща изразителност чрез динамиките, и съвсем леко рубато. Въпреки че това не е по вкуса ми, слушах с удоволствие и с приятното напрежение на очакването на (може би) изненадата от днешния ден в интерпретацията й. Изненади нямаше. Но пък преживях нещо рядко - залата притихна в един носталгичен миг, сякаш публиката се потопи в някакъв вид ритуалност, подобаваща за артист от такъв ранг. Което намирам за особено важно, особено сега, когато всеки ден получавам тежки уверения доколко т. нар. ни общество не знае какви хора формират неговия елит.
Централната творба в програмата бе Миса бревис - KV 140, за солисти, хор и струнни, една меса, която повечето изследователи на Моцарт някак отминават като младежко произведение, създадено ‛след едно и преди друго събитие в живота на композитора‛. А други изобщо поставят авторството на Моцарт под съмнение. По този въпрос все още се дискутира. Месата е определена като творба от пасторален тип, разпространен в Бохемия и Италия. Има данни, че Моцарт я е композирал точно след завръщане от Италия (1773 – бил е 17 годишен) в Залцбург. Мелодиите и в творбата, и нейната ритмика са много близки до традиционните коледни пасторали, разпространени по тези ширини. Песенният характер на месата също доближава до традиционната музика от епохата. Във всеки случай, тук отново привлича онази трудно достижима семплост и естетическа яснота на сътвореното. Не си спомням дали тази меса е изпълнявана преди, мисля, че за по-голямата част от слушателите тя бе непозната. Така че имаха късмет в първата си среща с композицията - певци и инструменталисти музицираха в естетическо съгласие по отношение звуковата емисия. Музиката идваше към нас с красива, но и дълбока интимност, с една вътрешна възвишеност, изразена със събран, фокусиран звук, същевременно леко приглушен, а фразирането бе затаено дихание сякаш. Така сакралното преживяване те завладява напълно.
Солистите бяха от хора на Димитър Григоров, съвсем младите Гина Василева, Лилия Славова, Пламен Папазиков и Антон Петров. Певци, които още ще търсят своите звукови параметри за Моцарт и своите стилови поанти. Но за мен преживяването бе особено емоционално и автентично... Такова отдаване на музикалното се случва много рядко като усещане; най-хубавото при такъв тип артисти, като Пламен Джуров, Димитър Григоров и ансамблите, които ръководят, е, че музикантският акт за тях е преди всичко акт на висше служене. Само музиката е, която тържествува – и само тогава слушателят познава най-истински преживяването.
Мога много да пиша за хора на Димитър Григоров. Първо, за великолепната му техника – за този хор няма проблеми; за културата на неговия художествен ръководител – до какви детайли се стига в името на стила. Оттам за звука – в момента това е хорът с най-качествен звук в столицата - и по отношение на спятост, баланс, интензитет в тихи динамики, артикулация, гъвкавост, лекота, култура. Всичко това не би могло да бъде постигнато, ако Григоров разчиташе само на таланта си. Зад красивата картина на този състав се разполагат години къртовски труд. Жесток труд! Труд на обзети от работата си. Труд, който вдъхва някакви надежди, че тук не всичко е отишло ‛на кино‛ от гледна точка на морал и критерии в музикалното изкуство.
Екатерина Дочева