|
"Та - макар и малко пресилено, ще кажа, че намирам щастие във всичко в този свят, но има нещо, което така и не ми позволява, да съм щастлив нон стоп т.е. твърдейки, че съм щастлив, също така допълвам, че съм и нещастен, в онова, което намирам щастие, в същото намирам и нещастие, така че това моето щастие, е всъщност бедно щастие, макар и толкова да съм се раздавал, то си остава бедняшко, един вид просешко."
Именно! Затова е тази тема.
Иначе, наистина в желанията има сладост, в обикновените кефове, но тази сладост е непълна. Хем те отклоняват, хем са ти полезни, от полза, не заради самия кеф, а зарад равносметката, че тези кеф е непълен, зарад равносметката/оасъзнаването, че празнотата все още е там и че този кеф не я запълва, т.е. не води до безвъзвратно и окончателно удовлетворение.
Следоветелно, те, относително казано, влизат в ролята на проблеми, погледнато от една страна, разбира се.
"Забавното е, че всъщност още от дете знам причината за тази непълнота, тъй като още като малък се срещнах със събитието "смърт" на близки хора - при мен причината се нарича умиране/ смърт."
При мен също.
"Независимо колко си затваряме очите пред смъртта, в действителност никога не я забравяме напълно. Ако изнесем гробищата извън града, това нищо не променя - смъртта пак ще ни показва своето лице. Всеки ден умира един или друг човек, всеки ден някъде настъпва смъртта и разтърсва самата основа на нашия живот. Където и да се срещнем със събитието смърт, ние винаги осъзнаваме собствената си смърт. Оплаквайки нечия смърт, ние плачем не само за неговата смърт, но и за мисълта за нашата собствена. Нашето страдание, болка и отчаяние е предизвикано не само от чуждата смърт, но и от очевидната възможност за нашата собствена смърт.
А докато сме заобиколени от смъртта, как по дяволите можем да живеем? Невъзможно е да се живее така. Така не можем да разберем какво е животът - неговата радост, неговата красота, неговата благословия."
Разбира се, това си е точно така.
"Та така - това е, което ме ограничава в намирането на щастие, в изпитването на щастие, смъртта витае навсякъде около нас. Така, че въпроса при мен, не е в какво намирам щастие, а как да разбера смъртта - всичките страхове, копнежи и желания, винаги се свеждат до смъртта, без да я разберем, без да я осъзнаем, според мен всичко ще си остане половинчато, можем да намерим щастие в едно или друго, но явно смъртта в някой момент, ще ни го отнеме завинаги.
А герой ще стана, евентуално, когато опозная смъртта ..... но може дори и тогава да не стана герой."
При мен има до голяма степен познание и опитност за и относно същността на смъртта, но това не ме прави повече герой, от колкото посочих вече.
Та, героизма тогава започва да нараства, но път има още, та ако ще и да не го наричаме така.
Не се съгласявам че липсата на джентълменство е проблем, след като фукнята и самохвалството не е. Въпрос на виждане.
"Това, което ти наричаш "зърване на реалността", аз наричам "блаженство" - реалността според мен няма как да я зърнеш, защото така излиза, че ти си извън реалността."
Блаженство е хубава дума, но не за това писах. Блаженство се съотнася до две неща. Първото Блаженство е когато човек познае същинската природа на ума, на себе си, или т.н. пустота, покоя, тишината за които пишеш.
Това първо Блаженство е обаче онова, което в Будизма наричат "Шуния", "Нирвана".
То е обратнопропорционално на Сансара. Двете общо създават, са дуалност.
Зърването, за което пиша носи втория вид Блаженство (СатЧитАнанда), което е крайната цел в Адвайта. Там, в него са обединени Сансара и Нирвана, т. е. виждаш единосъщиято на покоя/тишината, с всичко останало: на Живота (с главно "Ж") и смъртта, на болестта и здравето, на щастието и нещастието...
За тези неща е писал Нагарджуна, пък и други.
(В) това зърване (се) разкрива нещо неописуемо, на което аз съм свидетел (дуалност), все още.
Това зърване, когато стане постоянно виждане, в последствие ще прерастне в сливането/единосъщието между обекта (това, което виждам) и субекта (аз, виждащия, съзерцаващия).
Та, първата крачка е човек да познае покоя, тишината на ума (то не е пожелание, както сам отбелязваш и не е плод на напън, не е лесно, не е по поръчка). Втората е да види/осъзнае, неконцептуално, че този покой, тази тишина е основа и родител на Битието, на света, на Творението, на Сансара (това виждане/осъзнаване, също не идва по поръчка и не е лесно, дар е, не можеш да го предизвикаш, а само може да подготвиш "почвата" за него). Третата е да се види/осъзнае тяхното единосъщие - Адвайта. Това е и Наградата.
"п.п. не съм казвал, че темата е съдийска, а че по този начин твоята позиция изглежда съдийска - не бъркай констатация със загатване Ролята ми на съдещ е в друга доста по-неприятна категория - в случая просто опипвам почвата, нищо повече от това."
Е, щом ще си казваме кой в какво да не бърка, ще ти река и аз, да не бъркаш съдийството, с предизвикателството.
Въпрос на светоглед и на прегради/липса на прегради в зрението. Нали вече споменах как работи подсъзнанието...
Но пък от друга страна, нямам никакакъв проблем, ако позицията ми в нечии очи изглежда съдийска, или прокурорска.
Редактирано от edinica_nula на 12.09.12 16:28.
|
Re: В какво намирате щастието? [re: Exaybachay]
