За да дам отговор, малко ще променя въпроса, тъй като при мен не е до това в какво все още намирам ощастливяване и за кое все още има копнеж - така поставен въпроса изглежда, че има някакъв проблем в желанията и копнежите, но с това просто не съм съгласен, нищо им няма, за мен въпроса е какво ми пречи за ощастливяването, какво ме спира да се чувствам щастлив. Щастие намирам в какво ли не - не съм се скъпил в живеенето, каквото съм искал и доколкото съм имал възможност, съм опитвал и пробвал, минал съм през дивотии, през които, за повечето йоги и будисти, и християни, и даоисти, и т.н. би било немислимо и недопустимо да се докосват, а някои дори да мислят за тях, но не и аз, кой какво мисли за мен и кой с какво ще ме заплашва, божий съд, ад, самсара, прераждания и прочие, за такива неща данък не съм плащал. Така съм стигнал до разбирането, че да се живее щастливо, нека го кажа по-грубо - да се живее угоднически е естествено, всяко бебе е щастливо, дори онова бебе което реве, то реве щастливо, по принцип представата за щастие е да се хилиш, като идиот, но аз казвам, че можеш и да плачеш, да има тъга и пак да си щастлив.

Но въпреки всичко, което съм преживял, винаги съм чувствал, а и все още съм така, че има някаква спирачка, има нещо, което пречи за тоталното приемане на щастието, има нещо, което не достига - чувствам се щастлив, но с едно на ум. Дълги години съм отлагал въпроса да погледна какво е това, което не ми достига, което ми се губи по терена - отдавах се на наслажденията, не обръщах толкова внимание на по-дълбокомислените въпроси, че да не ми разстройват кефа. Но то рано или късно, човек се насища, а и аз съм бил на принципа, удоволствието, заради самото удоволствие - други съображения, като власт, слава, сила, пари и надмощие не съм имал, та така постепенно жаждата за едни или други удоволствия се утоли, не че не ми правят кефа и до ден днешен, но мога и без тях, не ми е проблем.

Та - макар и малко пресилено, ще кажа, че намирам щастие във всичко в този свят, но има нещо, което така и не ми позволява, да съм щастлив нон стоп т.е. твърдейки, че съм щастлив, също така допълвам, че съм и нещастен, в онова, което намирам щастие, в същото намирам и нещастие, така че това моето щастие, е всъщност бедно щастие, макар и толкова да съм се раздавал, то си остава бедняшко, един вид просешко.

Забавното е, че всъщност още от дете знам причината за тази непълнота, тъй като още като малък се срещнах със събитието "смърт" на близки хора - при мен причината се нарича умиране/ смърт. Независимо колко си затваряме очите пред смъртта, в действителност никога не я забравяме напълно. Ако изнесем гробищата извън града, това нищо не променя - смъртта пак ще ни показва своето лице. Всеки ден умира един или друг човек, всеки ден някъде настъпва смъртта и разтърсва самата основа на нашия живот. Където и да се срещнем със събитието смърт, ние винаги осъзнаваме собствената си смърт. Оплаквайки нечия смърт, ние плачем не само за неговата смърт, но и за мисълта за нашата собствена. Нашето страдание, болка и отчаяние е предизвикано не само от чуждата смърт, но и от очевидната възможност за нашата собствена смърт.

А докато сме заобиколени от смъртта, как по дяволите можем да живеем? Невъзможно е да се живее така. Така не можем да разберем какво е животът - неговата радост, неговата красота, неговата благословия. Ако животът е истинен, тогава смъртта не може да бъде истинна, а ако е истинна смъртта, тогава животът няма да бъде нищо повече от сън, лъжа - тогава животът не може да бъде истинен. Двете не могат да съществуват едновременно, а ние се вкопчваме едновременно и в двете. Чувстваме, че сме живи и в същото време чувстваме, че сме мъртви - това, което наричаме живот е другото название на постепенното умиране. Всеки ден виждаме, че някой умира, всеки ден се случва смъртта - изглежда, че смъртта е висша истина, тя е очевидна, прониква в центъра на нашето същество. Да можем да затворим очи, но независимо колко е далеч от нас, тя все остава очевидна. Независимо от това, колко се крием от нея и бягаме, тя не ни заобикаля, не ни пропуща - някъде бях чел "всеки човек дължи смърт". Как може да се изкриви тази истина?

Та така - това е, което ме ограничава в намирането на щастие, в изпитването на щастие, смъртта витае навсякъде около нас. Така, че въпроса при мен, не е в какво намирам щастие, а как да разбера смъртта - всичките страхове, копнежи и желания, винаги се свеждат до смъртта, без да я разберем, без да я осъзнаем, според мен всичко ще си остане половинчато, можем да намерим щастие в едно или друго, но явно смъртта в някой момент, ще ни го отнеме завинаги.

А герой ще стана, евентуално, когато опозная смъртта ..... но може дори и тогава да не стана герой.

п.п. това е първия пост, а след малко втория.