|
Във форума на "Сега" го видях, но не можах да разбера в кой вестник е публикуван текстът.
Armadillo
Ето нещо от днешната преса:
Публикуваме предложения на участниците в конкурса "Параграф 22" за най-абсурдна случка, свързана с държавната администрация.
---
Да живееш в Абсурдистан и да различиш абсурда е като да работиш в моргата и да се ужасиш, че са ти докарали труп. Отсам Дунава понятието “абсурд” отдавна “еволюира” семантично до антитезата си – “норма”. Иначе как да си обясним възторжените сълзи на госпожа Х в националния ефир, докато благодари на доктор У за внимателното отношение, когато според длъжностната му характеристика, Хипократовия му обет, тълковния речник и Холивудските продукции следва да се изненадваме тъкмо от обратното!
Нали по дефиниция именно абсурдът носи елемент на изненада!?
Аз някак си не успях да се изненадам пълноценно, когато, като попътен вятър на търговията с минерална вода, спряха чешмата на плевенската ЖП гара, сърцатият комшия на баба ми, господин Божидар Първанов, подаде жалба в местния конак и… нищо не се случи. Не се учудих и после, когато жалбата му до по-горната инстанция в Горна Оряховица не даде плод. Чак после ме връхлетя изненада от най-висш порядък, когато този 76-годишен упорит жалбописец се отнесе до най-висша инстанция – Президента и Министъра на транспорта. И стана чудо! Алилуя! Взеха, че пуснаха чешмата! Дядо Божидар реши, че му е хванал цаката и вече 2 години той пише, а абсурдите не спират: оправиха плочките по перона, ремонтираха и боядисаха 15-те пейки на ЖП гара Плевен, направиха на стълбите “рампа” за инвалидни , детски и прочие колички, пуснаха чешмите и по другите ЖП спирки и гари по линията Плевен – Черквица и им доставиха 36 тона въглища за кюмбетата миналата зима! Настъпи Златен век за ЖП транспорта в района, а аз четях напечатаните отговори от Министъра до дядо Божидар с невярващи очи и си виках: “Абсурд! Не може да бъде!”
За жалост, подобен абсурд от моята практика не мога да ви разкажа. При мен всичко си тече нормално и закономерно, според както личните ми катастрофи с реалността са дресирали нагласите и очакванията ми. И доколкото всеки контакт с държавната администрация се зачева някъде в подножието и, трябва да започна с предистория:
След 1 година преподавателстване по английски език в държавно училище (и неконсумирано членство в КТ Подкрепа), реших, че нетната ми заплата от 173лв. не само че скоро няма да покрие поне себестойността на 2-те ми висши образования, ами и ме поставя в положението на примерно кислороден атом, който няма да оцелее, ако не образува молекула с мама. И се ориентирах към частно училище.
3 месеца водих кървави преговори за заплащането и понеже, слава богу, учителите по английски са белите врани на пазара на труда и не се появи дългоочакваният отчаян кандидат, готов да поеме двоен норматив часове срещу 250 лв. , Шефът беше принуден да ме назначи. “Добре, приемам условията Ви, но и аз имам едно условие: думата “синдикати” да не се споменава в моето училище!”
И аз не се изненадах.
Така стигаме до първия пример за Параграф 22: в държавно училище, където да се стигне до разрешаване на конфликт с помощта на синдикатите е по-малко вероятно, можеш да си членуваш на воля където пожелаеш. В частното училище, където частникът тутакси сварява курбан-чорба от всичките ти права и лично достойнство, не можеш дори да говориш за синдикати. И понеже хляб дават срещу кеш, а не срещу квитанция за платен членски внос, приех.
Не се изненадах и когато много скоро всички съжалявахме за тази жертва.
- За да ви изплатя 5-те дена болнични, трябва да ги отработите.
- Е нали болничните са процент от дневната надница, ако ги отработя, трябва да получа пълния размер!
- Вие не ме разбрахте. Ако не ги отработите, няма да получите нищо.
- Но по закон…
- Тук законът съм аз!
Следват още стотина подобни примера, някои от които сериозни престъпления. Смут, объркване, слухове, страх, изнудване, принуждаване чрез словесна манипулация или пари към съучастие, сексуални злоупотреби с ученички и учителки, дрога, и така до края на учебната година, когато не ни плати последните заплати и отпуските. Познатият припев от Химна на Жертвите: “Елате утре.”
Не се изненадах и когато това “утре” така и не настъпи, нито когато колегите отказаха заедно да си търсим правата – след всичко, което знаехме и бяхме слушали за него, ни беше ясно, че не можем да спечелим срещу Гения на злото.
При мен нещата стояха по-иначе. На 2-ри февруари вечерта един от шофьорите на микробусите на училището – човек с плашеща биография и позиции пред Шефа – се опита да ме изнасили. Бил си го решил още щом ме видял. Цяла нощ не мигнах и се чудих как да постъпя, на сутринта 2 часа маскирах с коректор и фон дьо тен синините и белезите по лицето си, потренирах усмивки пред огледалото и отидох на работа – имах 8 часа този ден, които и без травми и безсъние се понасят само с успокоителни. Тогава реших, че е по-целесъобразно да замълча и да си запазя работата.
В края на учебната година вече знаех, че не трябва да замълчавам още веднъж, ако искам да запазя някакво самоуважение и вяра в каквото и да било.
Като начало грабнах и наизустих Кодекса на труда. Ще ми се тази чудно хубава приказка с happy end да я бяхме учили още в училище. Или на изпроводяк от университета да ми я бяха дали с дипломата вместо Историческата енциклопедия на България, ама нейсе! Списъкът с нарушените от Шефа членове, алинеи и точки се простираше на три морета!
27-ми юли 2004. Прекратявам трудовото си правоотношение с Н.В. Шефа на основание чл.325, т.3 от КТ. И междувременно научавам, че се готви да се изниже от страната. Очевидно трябва спешно да се действа, но в края на юли административната апатия достига пикови стойности, а с това и чувството ни на беззащитност. След 2 месеца без заплата съм принудена да си издам квартирата, да се върна безславно към молекулното съществуване с мама, а вече и с безработния ми брат, жертва на друг частен работодател, и безработния ми баща, жертва на славния казус “ПЛАМА”. На този 27-ми юли съм в София с 10лв. в джоба и до края на деня трябва да се направи нещо!
На Позитано 20 трудово-правните консултации са безплатни, но са утре. Правният отдел на в. Труд нямат практика да дават лични консултации, но писмени в рамките на 1 месец… Не, благодаря, нямам цял месец! И не, не сме членове на СБУ към КНСБ, защото в частните училища синдикатите са ерес, но имаме нужда от помощ. Да, трябва да си платим в такъв случай за консултацията, но точно там е заровено кучето – нямаме пари за това. Ама то и без друго юристката на СБУ е в отпуск, елате след понеделник… В КНСБ обаче юристката е на работа.
Неуютен, задушен кабинет, голямо бюро с рошав като бутербаничка Кодекс на труда отгоре. Възпълничка, кокетна шармантна дама скучае вътре и чака като Прометей да освети с пламъка на закона пътя на поредния обруган от работодателя си гражданин.
- Ама как така не иска да ви плати!? – възкликва с театрален патос тя. – Това е незаконно!
Ами добро утро, Госпожо! Добре ли спахте през последните 10-15 години? И виж ти, как пък не сме знаели, че това е незаконно! Ето Ви 5лв. за това, че ни отворихте очите!
- Отлично знаем, че е незаконно и дойдохме да се посъветваме какво да правим.
- Ами съдете го! – повтори тя съвета, който всички неюристи на земята вече ми бяха дали, пък и естествено и на мен първо това ми хрумна преди да се захвана с КТ.
Да, уж по чл.359 производството по трудовите дела е безплатно за работниците, но после се оказа, че не е чак толкова безплатно.
- Те после се възстановяват от загубилия делото!- ми отговаря тя, без да ми казва нищо ново.
- Да, ама аз сега ги нямам, госпожо. И баща ми
вече няколко години чака няколкото си хиляди от ПЛАМА плюс 300-те лева, които даде за делото. Сега си има един комичен изпълнителен лист и едно спечелено дело, чиято цена може да кандидатства за най-безсмислена инвестиция на хилядолетието.
Ето втори Параграф 22: За да си взема заплатите, трябва, макар и на първо време, да си финансирам делото. А за да си финансирам делото, трябва да си взема заплатите, което пък обезсмисля делото.
- Боже, Боже, и аз имам дъщеря, какво ли я чака и нея! – деловият разговор заплашва да премине в светски, неангажиращ диалог за нещата от живота – колко е тежко, как може, маскари!… И 20 мин. Е точно така. Решавам, че тази дама все пак трябва смислено да заработи 5-те лева такса за консултацията и я връщам към предмета и.
- Според чл.399 от КТ контролният орган е
Изпълнителна агенция “Главна Инспекция по Труда” към МТСП и трябва първо там да подам жалба…
- Ами да, подайте там жалба.
- Да, обаче аз си искам всичките пари, а Инспекцията може да ми съдейства само за гарантираните по чл.245, ал.1 60% от брутното възнаграждение, което по договор е 215лв. Останалото пак минава през съда!
- Ами съд – съд! Ще мине, щом трябва! Заведете дело!
- Госпожо, страх ме е, пък и не мога да си го позволя! А и нали по силата на чл.407, ако от Инспекцията установят нарушения на трудовото законодателство, са длъжни да уведомят органите на прокуратурата! Нямам смелост да бъда ищец, но с удоволствие ще свидетелствам.
- Ами тогава вървете в Инспекцията!
И т.н. Аз подавах репликите, юристката като ехо повтаряше, съгласяваше се… Чудя се кой на кого дължеше 5лв. накрая. Излязох и се чувствах като шупнал крем брюле с различни съставки – разочарование, гняв, безпомощност… Не, изненада нямаше.
16-ти август 2004. Страшен пек. Да се не надява човек, колко зле изглежда тая сграда. Диви джанки от двете страни на входа са посипали презрелите си ферментиращи плодове върху стълбите, два бездомни песа лежат упоени от миризмата на бъчва и не усещат рояците мухи. Долу някъде се пекат кебапчета на скара. Дирекция “Областна Инспекция по Труда”. Тук обедната почивка е 2 часа. Като се има предвид колко масово частните работодатели закусват, обядват и вечерят с правата на служителите си, част от мен очаква, че пред кабинета ще се вие внушителна опашка. Но пък другата ми част помни думите на 20-те ми колеги: “Аз тия пари съм ги прежалил” или “Страх ме е”. Така че отново не се изненадвам, че с колежката Гери сме единствени.
Служителката е отегчена.
- С две думи, госпожо, Шефът не иска да ни плати последната заплата и отпуските.
- Само това ли е?
- Че малко ли е ?!
Ееех, бедни ми Македонски, де да беше само това! Но нали всичко е относително? На фона на 2 месеца безпаричие вече ми е все едно, че съм нямала работно облекло по чл.284, безплатни медицински прегледи по чл.287(1), безопасни условия на труд по чл.127(1) т.3, характеристика на работата по т.4, информация за финансовото състояние на Шефа по чл.130, нормално работно време по чл.136(3), право на болнични по чл.162(1), право на членство в синдикална организация или пък, че не ми е било представено копие от уведомлението по чл.62(3), заверено от териториалното поделение на НОИ, както си му е редът съгласно чл.63(1). Бели кахъри! И искам първа да стисна ръката на онзи, който е подал жалба или е завел дело срещу работодателя си по смехотворния чл.127(2): “Работодателят е длъжен да пази достойнството на работника или служителя по време на изпълнение на работата по трудовото правоотношение.” ( Това последното е малко като т.нар. “фантомна болка” – да те боли отрязаният крак. Защото в кошмарен брой частни фирми още на входа ти обясняват да си оставиш достойнството отвън на мястото за личен багаж, защото няма да ти трябва, нали ще получаваш еди-каква-си заплата!)
Така че, госпожо, извинете, че са ни толкова плитки чашките на търпението и не чакаме като нормалните хора да се натрупат повечко, а сме хукнали за две заплати по институциите, ама наистина просто си искаме парите!
И получаваме следния институционален шамар:
- Абе ще ми се карат, ако приема жалба само за това! Но добре, хайде, напишете я!
Пишем жалбите, в които си искаме поне 60-те% (до тук стигат ръцете на Инспекцията) и се надяваме на Шефа да му бъде потърсена отговорност. Не, не трябвало така! Трябвало да молим да бъде извършена проверка. Аз пък си мислех, че това се подразбира.
- И защо сте написали тоя домашен адрес на Шефа ви?
- Ами, госпожо, лято е и в училището има само мухи и пазач.
- Да, ама ние не правим проверки вкъщи!
Да-а-а. По външни, примерно Холивудски критерии, важното е не къде ще хванат злодея, а просто да го хванат! У нас обаче има строги правила, няма шест-пет!
На излизане питам с надежда:
-Нали по чл.407, ако при проверката се установят нарушения, контролните органи са длъжни да уведомят органите на прокуратурата?
-А, не, ние не правим такива неща!
Излизаме. Не изненадани, а дълбоко замислени.
След 30 дена ще получим писмен отговор на жалбите си. 30 дена, друг път! На 37-мия получавам отговор – “по чл.404, ал.1, т.1 дадохме на Шефа ви задължителни предписания.” Това е!
Скоро отново сме в Инспекцията!
-Какво гласи предписанието ви? В какъв срок можем да очакваме парите си? Ще ги получим ли изобщо?
-Нямаме право да ви кажем това. Но знаете ли, оказа се, че на адреса, където е регистрирана фирмата, живее някаква баба и няма никакво ЕООД!
Добро утро и на вас, госпожо! Кафенце?
-Колежката обаче, дето направи проверката, каза, че много трудно го е открила вашия Шеф. Имало е и други нарушения, но минало добре, той трябва да ви изплати възнагражденията, даже колежката му е казала първо на вас двете да ви плати!
Да ви кажа под аб-сурдинка, пак не се изненадах. Помня, че имаше някакви брътвежи за конфиденциалност в КТ, някакъв чл.403, ал.1, т.2, според която контролните органи май бяха длъжни да пазят в тайна източника, от който са получили сигнала за нарушение?…
После, след много молби и телефони, се добрахме до информацията, че срокът да си получим парите бил до края на октомври. Хайде, кажете ми, вие на мое място щяхте ли да се изненадате, че към края на ноември още нищо не се е случило?
Ама така е, когато работиш в моргата. Явно е, че гледката не ти понася, така че имаш 3 възможности:
Можеш да повърнеш при първия труп, да припаднеш до втория и да си вземеш билет за Щатите.
Можеш и да останеш и да си повръщаш тайно всеки път, докато изтръпнеш и започнеш да се различаваш от труповете само по телесната си температура.
При третата възможност първо можеш да започнеш да си задаваш въпроси. Например:
1) К’во става тука бе, хора! (Този е лесен.)
2) Защо във форума Параграф 22 “Гражданин срещу администрация” дузина хора са разказали дузина истории, като само аз мога да разкажа толкова от личния си опит? Само аз ли работя в моргата? Нали все нямало кой да ни чуе? Сега, когато някой иска да ни чуе, защо си мълчим?
3) До там ли сме стигнали, та на гражданина трябва да му се обещава кюфте, абонамент или капачки за буркани, за да признае, че му се гади и редовно повръща?
4) И тези дребни Параграфчета 22 не са ли само резултат от един Общосоциален Мегапараграф 22, според който, за да си потърсим правата, трябва първо някой да признае, че изобщо имаме право на права, а за да ни го признаят, първо трябва да си ги потърсим.
Ако и ти избереш третата възможност, айде, по дяволите, да правим нещо!
Ежели бога нет, кто же управляет жизнью человеческой и всем вообще распорядком на земле?
|
Това и писател не може да го измисли!
