|
Тва е една стара Петкува история/дори не си спомням кога съм я писал/, която като че ли е най-много за този клуб.
Малко е дълга, но иначе става за приказка преди лека нощ
Пощенски код
Първо получи стандартно известие от някаква обществена библиотека. Една от онези картички, направени от груб картон, на които пише, че имате да връщате книги. Учтиво напомняне за изтекъл срок и така нататък. Рафо не бе стъпвал в библиотека с години и веднага разбра, че става дума за някаква грешка. Адресът съвпадаше, но името на получателя – не. Любомир Стоименов…Може би съсед или просто един от многото отнесени шемети, които попълват първия им попаднал адрес в читалнята и бързат да отнесат безценните томове у дома.
След месец последва второ известие, звучащо доста по-рязко от първото. Съдържаше явни заплахи за глоба и отнемане на читателска карта. “На кой му пука”-си каза Рафо и си спомни как самия той като ученик навремето редовно получаваше подобни “честитки” и как още тогава бе осъзнал колко беззъба институция са библиотеките. Само се заканват, а всъщност единственото, което на практика правят е да продължават с известията и предупрежденията до безкрай. Досадна работа…
Малко преди Коледа откри в пощенската кутия призовка за явяване на военна комисия, адресирана до същия този Любомир Стоименов. После получи неплатена сметка за студена вода, две-три писма от провинцията, оферта за лизингова продажба на газова уредба и така лека-полека нещата излязоха извън контрол.
Някой използваше неговия адрес и го раздаваше наляво-надясно. Дали бе случайност или бе работа на онзи Любомир не се знаеше. Ясно бе едно – това започваше да дразни. Цялата работа имаше привкус на подигравка и в един момент Рафо реши, че трябва да предприеме нещо. Знаеше, че открай време пощите в страната работят зле. Представяше си как няколко дебели лелки седят в тясно задимено помещение и вместо да сортират писма, разопаковат чужди колети. Вадят бонбониери, коняк, цигари…и със сигурност най-много се радват ако намерят кутия пияни вишни. После си устройват банкетче ала “колежкипразнуватосмимарт” и се кикотят като презрели шефрантии…С омазнени от пияните вишни пръсти разкъсват писмо след писмо, палят огън и танцуват около кладата. Повдигаше му се. Не беше получавал нищо от никъде с месеци, като се изключи
разбира се еднопосочната кореспонденция на Любомир Стоименов.
Всъщност що за човек бе той? Нямаше ли да се появи един ден и да си поиска пощата? Да каже:
-Виж, мой човек, благодаря ти, че си ми запазил всичко, дойдох да си го прибера, друг път ще ти обяснявам! – и да изчезне…
Дали изобщо съществуваше?
И още как! Може ли някой да закупи автомобилна газова уредба, без да го има като материализирана плът? Това лесно можеше да се проследи от писмата на фирмата-продавач, които Рафо получи.
Първо сърдечно благодаряха за избора и обещаваха следгаранционен сервиз, а само седмица по-късно вече си искаха парите. С времето, тези искания ставаха все по-настоятелни, лихвите растяха скандално и беше ясно, че Любомир Стоименов го е загазил.
И това не бе всичко, защото освен газова уредба, се оказа, че дължи пари и за някаква прахосмукачка. Една от онези, които по каталог би трябвало да перат, освежават, тонизират и едва ли не да изтребват хлебаките и акарите с йонизираната си пара…За какво ли му е притрябвала? Кой кретен въобще си купува подобна глупост? Трябваше да научи.
Като нов в квартала, Рафо не бе имал много контакти и ако трябва да сме честни, изобщо не познаваше никого. Срещаше различни физиономии, кимаше за поздрав, без да има представа защо го прави. Някои също кимаха в отговор, дори се усмихваха и почти опитваха да завържат разговор, докато пътуваха заедно в асансьора. Възможно е Любомир Стоименов някога наистина да е живял тук и сега да го гони носталгията по стария адрес. Това поне може да се провери.
Една събота, Рафо, без много да му мисли звънна на отсрещната врата. Там всяка вечер се прибираше някакъв чичка, приличащ на човек, който живее в кооперацията отдавна. От самото начало. Преди дори да я построят!…Отвори му същият този чичка и подозрително застана на прага. Беше обул стар мърляв анцуг, а отгоре дебелия му гол корем се проветряваше изпод съдран и омалял потник. Човек в такъв вид не обича празните приказки и явно не е много общителен. Изслуша своя неканен посетител все така враждебно, давайки да се знае, че всеки момент ще затръшне вратата и ще остави въпроса на Рафо без отговор.
-Как казваш? СтанимирЛюбомиров?
-Любомир Стоименов.
Чичката наведе глава, почеса се по тила, докато с другата ръка засукваше кичури от косматия си гръден кош.
-Тц. Нема такъв у входа.
-А преди, преди не е ли живял тук?
-Нема и преди нема да е живял такъв, виж у А вход…Тц, нема кво да ходиш… и там нема…Станимир не сме имале у кооперацията!
-Любомир – подсети го отново Рафо.
-И Любомир Станимиров не сме имале у кооперацията.
-Лю-бо-мир Сто-именов!
-Тц. И такъв не знам…Виж отсреща…другаде да търсиш…
И вратата се затвори. Рафо нямаше как да се досети, че чичката цяла сутрин е затворен в банята, където плакне бидон от туршия и изобщо не му е до затормозяващи разсъждения.
Същия следобед в пощенската кутия се получи поздравителна картичка. Отпред имаше нарисувана ваза, пълна с цветя, а отзад пишеше простичко “Честит Рожден Ден, Любчо, Да си ни жив и здрав” , подписана “Б. и Д.”. Освен нея имаше някаква непопълнена бланка, глоба от общината и анулиран самолетен билет. Дали изобщо си струваше да тъне в догадки? Беще му дошло до гуша. Пощенската кутия – ето откъде идваше злото. Всеки път щом я отвореше, вътре имаше нещо. Отначало поносимо рядко, после всеки божи ден. Сякаш колкото повече мислеше за Любомир Стоименов, толкова повече работи намираше вътре!
Разбий я, Рафо! Вземи един по-голям чук, може и тесла и й виж сметката. Няколко удара и край с кореспонденцията! Точно така смяташе да направи. Когато навън се смрачи и поотихна, изтърча до партера. Огледа се предпазливо и заблъска.
Желязните панти и дъбовата вратичка се съпротивляваха достойно, но не достатъчно за да обуздаят подобен порив на умопомрачение. Наоколо полетяха трески. Злото вече нямаше лице. То бе обезобразено и превърнато в подобие на куха хралупа, без обозначения и отличителни знаци. Една дупка измежду десетки добре подържани пощенски кутии. Край на кошмара!
Рафо грешеше. Заблуждаваше се, защото още следния ден кварталният пощальон цъфна пред него.
-Любомир Стоименов?
-Да?…Не, не аз съм друг!
-Подпишете тук, г-н Стоименов – каза пощальонът и връчи услужливо химикалката си.
-Вижте какво, аз не съм Любомир Стоименов! Станала е грешка. Изобщо не се казвам така. Такъв човек не живее в кооперацията!
-Тук ли получава пощата си г-н Стоименов?
-Да…но…
-Тогава подпишете, г-н Стоименов.
Рафо подписа машинално и хвана пощаджията за раменете. От устата му изхвръкна слюнка.
-Не съм този, за когото ме мислите! Някой е откраднал адреса ми! Не го познавам, тормози ме от месеци и вече не мога! Вие нормални ли сте? Не можете ли да направите нещо?…Как постъпвате в такива случаи?
Пощенският служител сви вежди и свали ръцете на побеснелия абонат от себе си.
-Оплачете се. Напишете оплакване и…по-добре си оправете пощенската кутия, защото нямам намерение да се катеря всеки път до тук. Ако се повреди асансьора, ще трябва да идвам пеш…Приятен ден, г-н Стоименов…и си оправете пощата!
Да се оплаче? На кого? На онези дебелани в пощата, дето цял ден набиват чужди пшяни вишни ли? Рафо гледаше към пакета, доставен току що и дори не се опитваше да си представи какво има вътре.
-Ще им го върна! Изобщо нямо да те отварям! – каза той на добре опакованата пратка и тя не възрази.
Приближи се плахо, откъсна адреса на подателя и този на получателя, размени им местата и много доволен се запъти към клона на районната поща.
Тъкмо затваряха и ако бе закъснял с някоя друга минута, щеше да му се наложи да разходи колета обратно. Рафо не искаше да нощува под един покрив с това чудо, не желаеше да има работа нито с него, нито с Любомир Стоименов, нито с когото и да било. Как не се бе сетил по-рано! Беше толкова лесно. Достатъчно бе да сложи една нова марка, да размени адресите и да прати по дяволите всяко нещо, което пристигнеше…
-Любчо! –извика някаква жена.
Рафо изстина на място. Мравки пропълзяха от ходилата чак до темето му. Извърна поглед с изкривено лице, готов да закрещи. Жената явно усети, че става нещо нередно и съвсем уплашено каза:
-Искаш да те згази някоя кола ли? А Любчо? – после дръпна синчето си – 3-4годишен малчуган на тротоара.
“Господи”-помисли си Рафо “Аз полудявам… Неее…край с Любчо – върнах го заедно с проклетата пратка, а утре ще върна всичко останало – писма, призовки, честитки – край!….На който му трябва Любчо, да го търси другаде…свърши тая…Аз не съм Любомир Стоименов!”
После спа много добре. Дори се успа…
Отне му доста време да се отърве от внушителната купчина пощенски пликове. Прокарваше език върху всяка една нова марка и тържествено отправяше писмата по обратния им път. Когато приключи, дори му стана някак криво, че домът ще опустее. Всичко това се бе превърнало в част от изтърканото ежедневие и ако не друго, поне му даваше поводи да се ядосва, да си фантазира и …да се страхува. Като че напоследък наистина започваше да се паникьосва. Имаше дни, в които усещаше, че се забърква в нещо много неприятно, че е съучастник в нещо ужасно, за което знаят само той и онзи…Любомир Стоименов…Понякога се тревожеш за здравословното си състояние: “ Ами ако аз наистина съм Лючо? Ако да речем години наред съм си бил Любчо, изведнъж нещо ми се е случило и сега не мога да си спомня?”
Но страхът, който надвиваше всички останали, бе този, че най-вероятно ще си изпати…Не бе никак редно да получава чужда поща, но също така предусещаше, че е още по-нередно да я връща. В тази игра си имаше правила, Рафо не ги знаеше, а който не спазва правилата няма право да играе…И го наказват.
Почти седмица, след като бе разкарал всичко, похарчвайки голяма част от парите си за пощенски марки, писмата започнаха да се връщат. Естествено пристигаха и нови неща, но в по-голямата си част му бяха познати:
“Ч.Р.Д, Любчо, да си ни жив и здрав! Б. и Д.”
Рафо седеше полугол на пода в коридора и нервно мачкаше честитката. Несъмнено телеграмата бе попроменена: Предния път вместо съкращенията Ч.Р.Д., красиво бе изписан пълния текст – Честит Рожден Ден, но това нищо не променяше. В част от другите писма също имаше редакции, което означаваше, че някой иска да вкара Рафо в лудница.
“Ч.Р.Д, Любчо, да си ни жив и здрав! Б. и Д.”
-Кои сте вие? – изкрещя Рафо с все сила и разкъса със зъби веселата телеграма.
-Кои са Б и Д?
-Баба и Дядо! – отвърна нечии глас отвън и похлопа на вратата.
Рафо допълзя на четири крака и отвори рязко. Пред него стоеше пощальона, донесъл обемистия пакет. Сега пак го носеше, но самият той изглеждаше сякаш по-едър, порастнал с десетина сантиметра. Даже двайсет. Лицето и униформата си бяха същите, но осанката му нямаше нищо общо с онази от предния път.
“Толкова са едри полицаите в скандинавските страни” – помисли си изстрадалият абонат и многозначително се взря в опаковката.
-Подпишете тук, г-н Стоименов!
Нямаше защо да се противи. Подписа и понечи да се прибере обратно. Пощаджията препречи вратата с огромния си чепик и съвсем сериозно каза:
-Защо не си оправите пощата? Диспечерката е много недоволна…Вие възпрепятствате разпределението! Със своите действия! Не си ли давате сметка какво вършите? Бъдете отговорен…все пак сте възрастен…
-Възпрепятствам какво? – изхленчи Рафо.
-Мисля, че се разбрахме…нали? Приятен ден г-н Стоименов.
-Възпрепятствам какво? Кажете, за бога какво съм направил!
Стъпките на пощенския служител заглъхнаха по стълбите. Отиде си. Рафо се свлече отново на пода и се разплака. Плачеше така, както бе плакал само веднъж през целия си съзнателен живот…
Беше съвсем малък и цялата рода се бе събрала в старата къща да посрещне Нова Година – любим празник на всички деца. Из всички стаи миришеше на готвено, жените шетаха около трапезата, бащите играеха карти във всекидневната, а Рафо заедно с братовчедите си, лудееше на тавана. Играеха разни шантави игри, гонеха се и се криеха. Той беше най-малък и не пропускаше случай да надникне във всеки един тъмен ъгъл, да не би Дядо Мраз да е скрил подаръка му. Възможно бе в бързината да го е оставил там и после да го е забравил. Все пак Дядо Мраз е много зает, а и е доста стар…със сигурност можеше да сбърка нещо.
Откри подаръка си под един стар русенски креват. Зад торба, с парцали, напипа нещо квадратно и побърза да види какво е. Измъкна грижливо опакована кутия, украсена с панделка, на която пишеше името му. Рафо още не можеше да чете, но веднага позна буквата си. Братовчедите се скупчиха около му и зачакаха.
-От Дядо Мраз е! – каза момчето и понечи да дръпне края на панделката.
Братовчедите избухнаха в смях. Нямаше нищо смешно. Рафо се наежи. Сигурно го дразнеха…ей така от завист. Дядо Мраз винаги му носеше това, което иска, а сега щеше да получи камион-цистерна. Като онази на улицата, дето мие, само че играчка.
-Да му кажем ли? – попита заговорнически един от братовчедите.
-Време е. – рече друг и всички отново прихнаха да се смеят.
Най-големият батко коленичи до дребосъка и прошепна в ухото му:
-Няма Дядо Мраз! Дядо Мраз не съществува! Майките и татковците ни лъжат за да слушаме. Купуват подаръците, крият ги из къщата, а после лъжат, че били от Дядо Мраз…Няма Дядо Мраз, разбра ли! Той е измишльотина - също като Торбалан!
Рафо не можа веднага да осмисли чутото и реши, че си правят поредната шега. Огледа останалите братовчеди, търсейки подкрепа и съчувствие, но всички те само клатеха глави. Не беше като друг път. Можеха да хвърлят въху му чаршав или одеало, да наскачат отгоре, докато го оставят почти без дъх и после да се смеят на остроумието си…Тогава всичко щеше да е както трябва. За нищо на света не би се разплакал, защото той не е малък и заслужава да бъде с батковците, търпейки всяко изстъпление. Сега обаче му казваха, че Дядо Мраз е една голяма лъжа и на дребосъка изведнъж му стана ясно, колко безпределно прави са те…
Сълзите напълниха детските му очи и нищо не можеше да ги спре. Когато извади накрая цистерната още хълцаше. Хубавото камионче бе добра утеха за всеки разплакан малчуган, но вълшебството вече го нямаше! Една приказка си беше отишла…
Както тогава, Рафо нетърпеливо разкъса опаковката и заотваря пакета. Едно време измисленият Дядо Мраз му донесе цистерна, какво ли му носеше пощальона сега? Какво ли не би дал да се появят братовчедите и да развалят цялата работа!
-Е, чичко пощальон, какво си ми приготвил, защото бях много непослушен? – проплака порастналото дете.
-Отвори и виж! – отново същия глас зад входната врата.
Този път Рафо не му обърна внимание. Отлично знаеше, че пощаджията си тръгна и продължи да отваря пратката.За част от секундата му се прииска вътре да има една от онези бомби, които не биха оставили помен от апартамента и него самия. Взривната вълна ще изпочупи всички прозорци в кооперацията и косматия съсед утре цял ден ще сменя прозорци, вместо да плакне бидони в банята… Не беше бомба. Не беше и цистерна, а нещо много по-полезно… Пощенска кутия!
Рафо я извади и се втренчи в нея. Много приличаше на онази, която разби собственоръчно, с единствената разлика, че на табелката пишеше съвсем ясно: Любомир Стоименов. Метална табелка, доста скъпа изработка, какво още…Празна е но и за това сигур си има обяснение, нали Любчо?
-Хубава е, нали? – каза същият глас от коридора.
Най- хубавата – как да спориш…
Трябваше да има начин да се спре кошмара. Събуждането слага край на всеки лош сън…На всеки ли? Може да отвориш очи и дълго време да трепериш, да те преследват спомени дори тогава, когато цялото ти съзнание отхвърля абсурда на преживяното.
Рафо се олюляваше вече близо час, нареден на опашка пред канцелария с надпис “Разпределение – Диспечер”. Преди това го размотаваха по какви ли не инстанции, създавайки му илюзията, че се върти в кръг. Системата работеше безотказно. Чиновниците вдигаха рамене, услужливо подаваха формуляри за попълване и издаваха входящи номерца. Да, последната надежда бе зад талашитената вата на “Разпределение – Диспечер”. Дойде негов ред и Рафо я открехна.
Диспечерката едва побираше бюст зад паянтаво бюро, отрупано с документи. Нямаше компютър – никаква техника. Нямаше дори телефон. Само оръфани картотеки и няколко предупредителни табелки от сорта на “Попълнени документи с флумастер не се приемат!”
Приближавайки към обитателката на това място, човек не можеше да прави нищо друго, освен да се смалява…И когато застанеше пред нея да е толкова малък, че да се чувства застрашен от размазване върху собствения си формуляр. Достатъчно бе деспечерката да вдигне някой от подръчните си печати и да изиграе ролята на последна инстанция. По принцип…
Рафо направи опит за любезна усмивка и зачака.
-Не на мен тия! –прогърмя чиновничката, гледайки написаното с цялото си възмущение. – Г-н Стоименов, вземете да прочетете наредбата, вместо да ми губите времето! Нали знаете какво се случва с тези, които възпрепятстват разпределението? А вие го правите от месеци, ние ви наблюдаваме!
После надигна безформеното си туловище и сръчно изпрати молбата в кошчето отсреща. Отвори едно от чекмеджетата, откъдето извади нова бланка и видимо успокоена я завря във физиономията на нещастника.
-Но тук пише, че съм Любомир Стоименов…
-Да, това е декларация, че никога повече няма с действията си да възпрепятствате разпределението. Подписвайте!
-И всичко свършва?
-Нещата си идват на мястото…
Рафо едва уцели полето, където да разпише и загледа диспечерката с надежда. Тя стовари един от печатите си върху парафа и направи знак, че процедурата е приключила.
-Следващият! Довиждане, г-н Стоименов.
Любчо благодари за съдействието и излезе с приповдигнато настроение. Кошмарът свърши. Какъв кошмар? Какво изобщо търсеше в офисите на централна поща? Има дни, в които се разхождаме и изведнъж се озоваваме на странни места против свойта воля. Случва се на всеки.
Любомир Стоименов напусна сградата и се ухили глуповато на първото срещнато дърво…Повървя пеш до вкъщи, мислейки си, че ще е хубаво да има повечко такива дни. Пред входа на кооперацията един от съседите му се опитваше да качи огромен бидон върху багажника на старата си таратайка…Новата пощенска кутия беше най-хубавата сред останалите. Май вътре имаше нещо.Любчо се бръкна за ключето и внимателно отвори вратичката.
Някаква честитка. Странно…
“Честит Рожден Ден, Рафо, да си ни жив и здрав! Б. и Д.”
“Станала е някаква грешка” – си каза г-н Стоименов и пусна честитката в съседната кутия…
ФК Дядо Мраз ви поздравява
|
Пощенски код
