Интервю с авторите на скулптурата Георги Тишков и Моника Игаренска.

- Известни сте като страхотен екип и с местния патриотизъм и духовен отпечатък на традицията във вашите творби. От „Дядо Йоцо” до „Св. св. Кирил и Методий” има ли дълъг път?

Г.Т. – Вече съм автор на три скулптури на светци, първата е на Св. Николай Мирликийски срещу БНБ в столицата. Св. св. Кирил и Методий съм изваял в Роман, но сега всичко беше преосмислено, по-зряло, резултат от много наши натрупвания. За разлика от конюнктурни идоли, които времето заличава, светците са с непреходна стойност. Да не говорим за Св. св. Кирил и Методий. Има ли български творец, който да не се вълнува, докосвайки се до тях като образ и дело?
М.И. - За мен лично това бе много емоционална задача, изключителна, направо тежка отговорност. Почувствах го като пръст на съдбата, Божа работа.

- „Кое по точно?”

М. И. - „Ами от самото начало - изборът ни в тежката надпревара с конкурентите, цялата работа. Всичко беше странно, нелогично, неповторимо като преживяване. При целия тежък труд, особено за една крехка жена като мен, изпитвам само щастие, истинско щастие. Безсънните нощи, колебанията, хроничната умора, съмненията - всичко това, за разлика от друг път, включително и по време на работата ни над „Дядо Йоцо” беше сякаш нещо незначително, дребно.
- Искате да кажете, че сте имали прословутото Божие озарение, духовна и физическа сила, съпътстващи работата по материя от религиозно естество, за което свидетелстват творците, имали щастието да се докоснат до тази част на изкуството?
М.И. - Мога смело да повторя, че това си беше не работа, а дейност, белязана свише, имаше много знакови неща. Неповторимо е. Осъзнах какво значи да твориш по образа и излъчването на така обичани и обединяващи духовното европейско пространство личности.
Г.Т. - Ако кажа, че това е скулптурата на живота ми, ще звучи банално. Докоснах се до светостта. Това наистина бе свята работа, свято дело, както го наричат. Поне така го почувствах.


– Искате да кажете, че сте осъзнали в пълнота, че извайвате образа на Константин наречен Философ (защото тази титла е равнозначна на академик днес) и на брат му, останал в историята с прозвището „Страхота” заради безпрецедентно прецизното и строго управление на Епархията си?

Г. Т. – Невъзможно е да се вложи в изкуството всичко, което са те – гении, мистерия все още за науката, сякаш пратеници от друг по-съвършен свят. Не случайно от толкова велики и знаменателни умове точно те, заедно със Св. Бенедикт са покровители на Европа.
М.И. – От самото начало, както вече казах, протичането на работния процес беше необичайно. Дадох всичко от себе си и разбрах какво значи един творец да е горд от това, че е белязан с мисия. За мен обаче всичко носи огромно, изключително задължение.

– Господин Тишков, Ви сте дългогодишен преподавател в Професионалната гимназия по текстил и дизайн във Враца. Това подарък ли е и за Вашите колеги по повод професионалния учителски празник – 24 май?

Г.Т.– Разбира се, честитя празника на всички учители, ученици и колеги от творческата гилдия, както и най-българския празник на всички врачани. Да се надяваме, че осветеният монумент на Солунските братя ще ни бъде опора за истински културен напредък и превръщане на Враца в духовно средище на Северозапада.
М. И. – Инициативният комитет, Общинският съвет и кметът на община Враца – инж. Бубев, осъзнавайки какво е значението на нашата работа, ни оказаха изключително съдействие. За да остане чрез това начинание искрицата от будното българско съзнание, което да се превърне в онази вечност за България, която всички си пожелаваме.

Интервюто взе Наташа Войкина