Някога ... преди може би две години, ако не и повече, с него сядахме винаги на една пейка в морската градина! Намира се непосредствено след началото на градината, от страната на Фестивалния комплекс - зад пейката има ресторант. Беше хубаво, защото винаги когато седнехме там, се опитвахме да видим луната, между две от близките дървета! Клоните винаги ни пречеха и аз се ядосвах, че романтиката на момента се губи ... А романтиката не била в клоните и в недостъпността на кръглата Луна ... - в нас била! Романтиката била в нас самите ... Много време след края с него сядах на тази пейка, защото знаех, че вече не съм момичето, което някога от нея се опитваше да види небесни проблясъци ... Много време липсвах на себе си! Сигурно ще си липсвам цял живот такава, каквато бях! Под Луната!