Позволявам си да се намеся във вашата дискусия започнала по повод честитения 8 март по няколко причини. Най-вече поради това, че тя не се вписва нито в тематиката на нашия клуб, нито в общо-взето в конструктивно-неутралния в политичиски смисъл дух, който цари в него. Темата, разбира се е интересна, но има толкова много други форуми...

Абе всъщност така и така съм седнал да пиша - ще нахвърлам и аз няколко изречения в тази връзка :)... Естествено, че не можем да бъдем 100% аполитични - това е дискусия на философско-политическа тема между хора свързващи себе си с планината и пътешествията :)

Аз се изказвам в полза на широко разпространения аргумент, че не е редно само в един ден в годината да се поднасят цветя на близките жени около нас и с това да се смята, че уважението е изказано. Уважението, обичта и т. н. би трябвало да бъдат неразделна част от нашето ежедневно общуване, а в действителност ние май доста рядко (само на 8 март и по някой друг празничен случай) се сещаме за тях. А на огромната част от жените в България днес не им е никак леко. Съвсем честно си признавам, че аз едва ли бих се справил със всичките задачи и проблеми поставени пред днешната българска жена.

А за това как е възникнал празника мисля си, че е безмислено да се спори. Вариантът да се празнува на Благовещение едва ли ще е приемлив за тази част от човечеството, която не се кланя на християнския Господ, а тя е доста по-голяма.

Клара Цеткин може да е била терористка, но това пак много зависи от гледната точка. По тази логика терористи могат да бъдат наречени и Вапцаров и Яворов, и Ботев и Левски. Тези хора са живеели с нещо, което днес ние нямаме - идеалите, че светът ще стане по-добър, че си струва да жертваш живота си за щастието на други хора, а не са били заети като нас единствено с мисълта за собственото си щастие и с плановете си да си купят апартамент или кола и т. н. , не са били гонени от болни амбиции за тях самите и за бъдещито на собствените си наследници. Завиждам им най-благородно, но не мога да бъда като тях първо, защото за тово се иска много смелост и огромно човешко сърце и второ, защото не вярвам, както те са вярвали, че някога "хората ще се обичат като братя". Всичкото това за съжаление е било и си остава утопия. Неуспешният опит да се "изпробва" тази утопия в Русия и после и в другите "социалистическо-комунистически" страни е донесъл толкова мъки и страдания, че наистина не е оправдан. Просто всичките идеали на комунистите са абсолютно неприложими и неадекватни към съзнанието на съвременния чавек. В този смисъл аз никога няма дя мога да повярвам в комунистическата идея, а и не мога да повярвам, че някой наш съвременник вярва истински в нея, както са вярвали някога тези, които са давали всичко - дори и живота си за своите идеали.

Поздрави

И.