Беше последния ден на месеца.Тя беше ниско малко момиченце.Стоеше до прозореца на огромната зграда .Малкото момиче се пулеше през прозореца който най-ясно отразяваше тържеството което се вихреше в една от залите.Ясно се виждаха хората които се бяха събрали...доста хора.Как да забравя лицето и...Някога в старото време.....в годините на моята младост ...когато Баба ми крещеше по цял ден...та в това време се намери едно момиче което всеки ден идваше до нас....и гледаше как рисувам на прозореца гледащ навън разни грозни животинки....Та това момиченце ми заприлича за миг..на онова в моите представи.Тогава всичко беше различно...Но сега действителността поне за мен беше прекроила доста нападателно картата на Живота....
И сега момиченцето ми привлече вниманието...Прекрачих наколкото крачки растояние което ме държеше от нея...
Тогава видях лицето и.......Детето плачеше.......Побързах да я попитам защо плаче....Но...тя се изплаши и избяга...Извиках плахо....,че нищо няма да и направя..след като установих,че едва ли ще помогне изкрещях с колкото ми глас държи...И добре ,че нямаше хора...Щях да привлека вниманието на сивия поток.
Тя спря обърна се и ми извика:За този ден уроците ти стигат-след което още по бързи побягна към лакатушештите улици....
Стоях 2 часа на улицата,малкото хора които минаваха дори и не ме забелязваха.За този ден уроците ти стигат.Можеби се побърквам..............А можеби Не...

Тишината стопява разликата за която толкова дълго сме се трудили.Всичко се знае!Всичко се случва!