Това е една рецепта как може да се уплътни възкратка отпуска в България без особено натоварване. След дълги колебания море или планина да избера като Мечо Пух се спрах на "и двете" сряда - Стара Планина Този е етап не е много интересен. Става дума за една разходка до село Беледие хан с въвеждащи елементи на скално катерене и спускане, както и прахосване на време, нерви, сили и късове епидермис в прекосяване на шубраци, които всеки уважаващ себе си шумкар би избягнал. четвъртък - Рила Изходен пункт - паркингът ЦПШ Мальовица. Хваща се зелената евро-маркировка на изток покрай ски-влека, която след около двайсетина минути завива нагоре по една долина право на юг до Йончево везеро. (Знае ли някой кой е Крискарец Йончев, чиято памет е овековечена с бронзова плоча край езерото?) Това беше и езерото, избрано за ритуално изкъпване (по препоръката на Митко), предвид че Страшното е малко по-нагоре в района на недостопилите се преспи. От Страшното езеро без колебания се качва на връх Голям Купен (2731 м ?) и се подсича Ловницата от южната страна. Маршрутът предлага гледки към Рилския манастир и непосредствен контакт с Белия улей, Злия зъб и други рилски герои, на които им стига най-малка промяна във времето да си покажат рогата. Пътеката е маркирана с пирамидки, но би била твърде коварна при мокро време. Усещането за възвишено се подсилва и от подценените нужди от питейна вода по зъберите. Бях забравил, че за последен път над 2400 съм бил миналото лято в Боливия. Надолу от заслона на БАК (познаващ се по въртолетната площадка) - вода да искаш! Финал - ЦПШ Мальовица. За седем и половина часа преход в най-хубавото представимо време и то в култовия ден на лятно слънцестоене човек не видяхме над хижата! Прав е бил дядо Вазов да нарече Рила велика пустиня. петък - София, Източни Родопи Ден за възстановяване и прегрупиране. Бях поканен за водач-навигатор на състав от четирима души плюс доберман за прекосяване на страната с дизелово голфче. Потеглихме надвечер и за около три часа стигнахме в село Гледка в полите на Родопите, където и нощувахме на гости. Селото е на практика махала на известното с винарство Стамболово, Хасковско. Бил съм там и през септември и съм опитвал може би най-доброто десертно грозде в България. В наши дни в селото са останали предимно турци, след като българите са се изнесли в градовете. събота - Сакар, Странджа Източните Родопи могат да се отбележат само с няколкото явили ни се образци на местанат фауна - щъркели и костенурки - и с няколко представители на мохамеданската религиозна архитектура. От Харманли поехме по описания неотдавна от ИПИ транс-сакарски маршрут Харманли-Тополовград-Елхово. Западните склонове на Сакар са все още в твърде жалко състояние след опустошителните пожари от миналото лято, но към Тополовград се навлиза в свежи гори. Увлякох се в една асфалтова отбивка уж да търся останки от крепост Вишеград извън едноименното поделение на сакарския първенец, но останах разочарован - и да има крепост е някъде в поделението. А такава крепост даже в сайта на Турист няма. Останахме си с гледките към сърцето на планината. Наблизо стоели останките от крепостта Палеокастро, но прeцених, че времето напредва, а не ми се прекрачваше твърде рано границата на възприемчивост на исторически атракции у спътниците ми. По важно беше да спрем в устремския манастир. Полутахме се, разбира се. Заварихме едни навъсени млади монахини, чийто поглед се постарах да избягвам през цялото време. На ръба бях даже да не вляза в църквата, ако не бяха двойка други миряни да съберат кураж да помолят да им се отвори. Сравнително голям възрожденски манастир с много хубави цветни лехи. На портата пише, че е основан през средните векове, а на църквата - че е вдигнат от някакъв отшелник, на когото му писнало да кисне в пещера през XIX век. До самата пещера се стига за около петнайсетина минути по козя пътечка и няколко сипея, особено подходящи за дами на токчета. За разлика от монахините събралите се на енювденски курбан хора от съседното село Мрамор се оказаха много мили и сърдечни. Пет пъти ни обясниха как да намерим несбъркваемата пътека за пещерата, за всеки случай пратиха две деца да ни заведат, а после ни поканиха и на трапезата си и даже споделиха с нас агнешкия мозък, който беше един за пет семейства. Прясно овче сирене, салата и пиене беше дал Господ. А като се замислиш, животът им надали е толкова радостен, след като един си е оставил крака в мината, друг - зъбите и здравето, а дъщерите им - хубостта си. Нямаше обаче как да се заседяваме, защото ни чакаше още цяла планина, а на някои им се привиждаха и плажове. От главния път Елхово-Средец се отклонихме точно по споменатия от ИПИ тесен странджански път право на изток към връх Босна. Оценките за този път са меко казано полярни. Шофьорът на голфчето заяви, че тези най-бавни 40 километра в България трябва да се зачеркнат веднъж завинаги от картата. Имало дупки по асфалта. Сигурно зависи от марката на колата. На мене това ми се струва една от най-хубавите шосейни разходки в България. Чувстваш се като на алея в парк. Срещнахме само две коли, едната от които и номера нямаше. Този път би бил и задължителен участък в евентуални велосипедни инициативи в района. В началото обаче се свихме към село Голямо Буково. Това е автентичното забравено от цар и бог бедно странджанско село! Даже и пресичащата го Факийска река е забравена от рибарите и бъка от обитатели. 3-4 километра след селото по път, който в младините си е бил асфалтов се стига до манастира Св. Живоприемний източник. Голфчето се предаде още в началото, с което ни даде възможността да влезем в ролята си на истински туристи и да почувстваме Странджа и с краката си. Слава Богу, че на средата на пътя има чешма. Иначе можеш да се изпариш за 40 минути. В манастира, както подсказва и името му, също има чешма. Църквата е построена точно на извора. Водата е студена, сладка и се водила лечебна. Това е "рилският" манастир на Странджа. Което ще рече, че все пак има що-годе прилична по размер църква, при това новоизписана през 90-те. Даже и камбанария са почнали да градят, но не са стигнали много високо. Има и една саморазрушаваща се рядко голяма за тоя край жилищна сграда, която според местния човек била на 260 години. А има и една-две по-малки къщурки, които стават и за живеене и за приемане на странници, обадили се на попа или зет му в селото. Монаси няма. Разбира се Странджа няма да е Странджа, ако из цялата местност наоколо не се подвизават необезпокоявани от човешки надзор отегчени от жегата кози, овце и полудиви черни прасета. Чак след това прочетох в сайта на Турист, че в село Голямо Буково имало и крепост, която можела да ти извади очите. За съжаление тази забележителност не я догледах на място. Както пропуснах да забележа и крепостта в Земенския пролом, който пропътувах на гумена лодка преди двайсетина дена. Е, в морето все пак се окъпахме по светло. През Ново Паничарево и Ясна поляна излязохме край Приморско, свихме на север и се топнахме на пустия плаж Алепу, а после нощувахме на плажа Моно Петра край все още неотворения къмпинг Веселие. неделя - Черно море Малко плаж, задължителната мастика с шопска салата и пържена риба в Созопол и обратно по най-бързия начин в София. Това е.