|
“Almighty God has touched the center of our foreheads with two fingers of honor."
Kanun of Lek Dukagjin, § 596
Сутринта станах в 05.00 часа – бях решил този ден да го „пиша” почивен, просто да не правя нищо и да си чета книжка. Но към 09.00 часа започнаха да прииждат нови туристи и да се събуждат старите. Стегнах си багажа, сърдечно и дълго се сбогувахме с Алфред и към отпраших обратно нагоре – реших да опъна палатката на познататото ми вече катунче Жьеч, където имаше вода, което си е цяло щастие в Проклетия. Бавно и спокойно подхванах пътя, а после пътеката и към 12.00 часа бях там, разпънах палатката, извадих книгата, почетох и след половин час тръгнах на малка разходка из хубавата букова гора. Беше прохладно заради снега и аз неусетно се качвах нагоре. Изведнъж гората свърши и видях познатата гледка – дългия грапав език на лавината, която заминаваше някъде надолу. Машинално тръгнах по нея нагоре – казвах си: „Само до тази скала, колкото да видя накъде върви кулоара, само до онова повалено дърво, за да направя по-хубава снимка на долината.”
Дългата лавина като магистрален път.
Цепките нагоре.
В един момент погледнах gps-а – бях вече на 1800 м.н.в., пред мен кулоарът се стесняваше до тясна цепка, а над него надзърташе бял превал. Слънцето печеше, Мая Сали Исмет Бручай „висеше” над главата ми, а аз с ваканционно настроение реших да продължа – не бях взел ни пикел, ни котки, ни храна, ни вода. Внимателно се напъхах в цепката, заслушах се за падащи камъни и бързо изпъплих нагоре. Теренът се „отвори” без наклонът да намалява. Прескачах от клек на клек да не скъсам нещо и накрая стигнах превала.
Мая Сали Исмет Бручай.
Гребенът към върха. На заден план масивът на Мая Бриезес (Бриасет) и Мая Бошит.
Пред мен се отвори платото Бьез – всъщност поредната огромна хлътлавина, обрамчена с върхове. Нямах особен избор – от едната ми страна беше стената на Мая Сали Исмет Бручай, пред мен Чета Дашлем, за който нямах време, а от другата ми страна – Чет Харушес, към който и поех по нещо като било. Стигнах леки скалички и ги „почнах”, докато изляза на гребена – всъщност върхът Чет Харушес е само една от поредицата коти по този гребен. Внимавах за козирките и цепките и неусетно напредвах. Падането от гребена щеше да ми коства загуба на 1000 метра височина и един обикновен скучен човешки живот.
Мая Чет Харушес.
На върха.
Мая Колата зад върха.
Платото Бьез и Чета Дашлем вляво, Мая Сали Исмет Бручай по средата, Мая Бриезес (Бриасет) вдясно, Чет Харушес най-вдясно.
В 15.30 часа бях на върха – беше като на шега. Gps-ът показваше 2418 метра. Поснимах в страшната жега, ядох мокър сняг до насита и се понесох надолу. Нещо неосъзнато ме караше да се чувствам спокоен и уверен, затова смело „резнах” през лавинарниците. Стигнах превала и вече доста по-съсредоточено заслизах към цепката. Няколко камъка полетяха от другия склон – за щастие далече от мен. След като я минах, знаех, че вече няма страшно и „яваш-яваш” подкарах през падналата лавина, стигнах до катунчето, събрах си палатката, слязох до пътя, качих се на Корсичката и се върнах при Алфред. Беше още светло.
Мая Тат фронтално.
Реших да се върна, за да подкрепя – и финансово, и с блага дума – тези хора, които се мъчеха да правят нещо добро в тази планина – уютно хотелче, планинско водене, маркиране на пътеки, дори бяха качили фотокамери на Чаф Жаборес с надеждата да заснемат рис, за да стане цялата долина защитена зона. Пък и това вече беше краят на моето пътешествие – бях качил по един връх от всяка страна на Валбона и даже бях добавил малко „бонусче” днес. Заслужаваха го и те, заслужих си го и аз. Алфред и Скендер се зарадваха да ме видят и пак тръгнаха бири и приказки. Този път обещах на Алфред да го наема да ме качи на Мая Тат, след като той се качи, ако се качи. На сутринта отново станах 05.00 часа, изпих едно наистина прощално кафе и си тръгнах.
Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940
Оставаше ми само едно нещо – да се видя с Люлцим в училището на село Доян, където той преподаваше. Всички учители още ме помнеха, любезно ме „вкараха” в час – първо като даскал да им преподам малко българска история, а после седнах ученик – след точно 20 години. Разказах на прост английски език какви врагове сме били – как тяхната Призренска Лига е реакцията на нашия Сан Стефански договор, как и те, и ние сме си „броили” за „наши” и Битоля (Монастир), и Костур, и Дебър – и завърших с приказката на стария албанец от Шар планина, че „нема да смири Балканът, доде българи и албанци немат обща граница”.
„В час”.
Люлцим официално ме покани за international guest на 90-годишнината на училището през септември и ми разказа историята за това кой е Сали Исмет Бручай – селски даскал в Проклетия, който загинал в снежна буря, докато се опитвал да стигне до своето училище в планината. Прегърнахме се на прощаване, поиграх футбол на двора с децата и тръгнах. Слънцето печеше немилостиво, а на душата ми й беше леко, щастливо и тихо. Обърнах „другата страна на монетата” и надух в Корсичката, докато летях към границата, моя химн на Проклетия. Бях чакал този миг точно година, откакто за пръв път го чух в еко-катуна на сърбина Сърджан Павичевич от другата страна на планината.
Краjем седамдесетих
двадесетог века
било jе у мени
нешто от човека.
Jа сам давно мртав
jош от оног дана
нас троjе у соби
и моjа сахрана.
И увек свечано обечан
jа знам да лажем у себи
да чу престати да се сечам
ово jе последнjа песма о теби
Уjед за душу
у грлу кнедла
jедном заувек
сбачен са седла.
Изгледа да сам
узалуд старио
ништа от снова
ни сам остварио.
И увек свечано обечан
jа знам да лажем у себи
да чу престати да се сечам
ово jе последнjа песма о теби.
Живи сбог других
мени jе све jедно
после тебе потоп
ништа ни je вредно.
Подмукло заболи
као први зуби
истина jе да се
само jедно лjуби.
Който иска, може да си свали тази песен оттук:
На Чаф Морина започваше друго пътешествие – Коритник и Джалица. Но аз все още бях на Пътя – този път, по който бяха бягали – или идвали – албанци, сърби, българи, турци, ромеи, римляни, вермахтът и KFOR... Как по него много по-често бяха пътували войната, страданието и смъртта, отколкото простия мирен съвместен живот. Спомних си отново бягството на братята сърби след „братския” удар в гръб на българите през Първата Световната война – как посред зима цяла армия оставя родната си земя и тръгва през Проклетия, за да се върне на Добро поле, та оттам да си пробие път да освободи тази си родна земя, как сръбското правителство заповядва всички момчета между 12 и 18 години също да тръгнат през Проклетия, как из преспите й загиват 240 000 души, как от 30 000 деца оцеляват не повече от 7000.
Колона на сръбската армия през Проклетия между Печ и Андриевица, зимата на 1915/16 г. Снимка: Сръбски Държавен Архив.
Сръбският крал Петър заедно с войводата (началник на Генералния Щаб) Радомир Путник в Проклетия, зимата на 1915/16 г. Снимка: Сръбски Държавен Архив.
Не исках да съдя, нито можех да прощавам. Просто карах по този Път с единственото желание да срещам хора, които да срещат в мен човек.
Сръбски вдовици. Снимката е от книгата “The Retreat from Serbia Through Montenegro and Albania”, 1916
Кой знае защо на разклона за Призрен се сетих за кратичкия и вечен стих на Далчев:
„Всички, паднали за свободата
дето и да е, са наши братя –
пак по кръв, но само че пролята.”
Край.
|
Мая Чет Харушес [re: Ivan`Dinkov]
