|
„Беше безсмислено да се самозалъгва. Канунът бе по-силен, отколкото изглеждаше. Той се простираше навсякъде, пълзеше по земята, по синорите край нивите, пъхаше се в темелите на къщите, в гробовете, в църквите, сновеше из пътищата, из пазарите, обикаляше сватбите, изкачваше се чак до планинските пасбища, дори и по-високо, стигаше до небето, откъдето идеше под формата на дъжд, за да напълни вадите по нивята, заради които ставаха една трета от кръвните отмъщения.”
Исмаил Кадаре, „Посърналият април”, 1978
През нощта станах в 03.00 часа и без да сгъвам палатката тръгнах нагоре направо от чувала. Полутах се из гората, докато хвана вярната линия на релефа и след половин час се изправих пред първия стръмен склон – гол и без паднала лавина по него. Разбрах, че тук изложението е друго, снегът – също. Прекръстих се и продължих.
Мая Тат – Сухият връх, защото по него не расте нищо, освен скали. Преди изгрев.
Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 4, 1936
Още в долината си давах сметка, че изкачването на Мая Колата ще е най-засукано, тъй като маршрутът е най-дълъг от всички, релефът е разлат, с „готови” склонове и с доста хлътвания тип големи понори, които или трябваше да подсичам на риск, или да слизам в тях с неизбежната загуба на височина и време. Изборът не беше лесен, ако въобще имаше такъв, а сигурен път все едно нямаше. За щастие по-нагоре в тъмното видях няколко основни лавини – черни, пълни с камъни и пръст. Това донякъде ме успокои, че каквото е имало да пада, е паднало, и с тази бодряшка илюзия под ръка продължих. Очите ми се звереха в тъмното за издайнически цепки, повтарях си „бързай, бързай”, опитвах се да „чуя” планината - за скъсваща се козирка или склон... Нищо, а нощта не свършваше. Реших да подсичам, а на слизане да го карам по най-ниските точки, така че, ако нещо падне, поне да го видя овреме – надеждата ми беше поне да пада бавно, щом ще е тежък сняг. Вървях нагоре, а краят не се виждаше – беше огромна протодолина на тераси с дълбоки хлътлавини между тях. Спрях да се поуспокоя на първия срещнат катун и горчиво съжалих, че не съм се качил по-нависоко за бивак вчера – по разлатия терен имаше предостатъчно сухи парчета земя с прежълтяла трева. Те продължиха да се появяват чак до Чаф Преслопит... Значи съм можел да... И какво от това? Избрах си този склон, който по-късно ще бъде огрят от слънцето – за всеки случай – и продължих.
Премката между Добра Колата вляво и Зла Колата вдясно.
Зла Колата. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 11-12, 1968
След 3 часа излязох на Чаф Преслопит, хапнах една вафла с ябълка и седнах на един камък да огледам терена нататък. Нищо утешително – трябваше да подсичам много стръмен склон с висящи над него козирки, след който ме чакаше разлатия кулоар между Добрата и Злата Колата. А бях и все още ниско – само на 2000 м.н.в. За щастие поне можех да подсичам под отвесни скали. Утеших се, че над тях е чисто и „захапах” плътно до тях. Имах и „бонус” – по скалите течеше вода, заради жегата дори през нощта, така че пиех и се къпех в движение. Подсичането ми „глътна” повече от половин час – внимателно и с леки стъпки. Неусетно се беше съмнало. Нещата станаха по-видими и по-ясни. Порових снега в кулоара и открих стари лавини, макар и малки. Това ми даде нови сили и за още половин час излязох на премката между Добрата и Злата Колата. Оттук вече беше въпрос на разстояние – един километър до Равна Колата. Подсякох един гаден, но малък склон, идващ от Злата Колата и уверено запъплих към най-високата кота, която е изцяло на албанска територия.
Равна Колата, гледана от премката между Добра и Зла Колата.
На Мая Колата. Отзад Мая Йезерце.
Панорама от върха: вляво Красничес е Жаборес, в дъното Мая Какише, вдясно Мая Йезерце, долу долината Валбона.
Зла Колата вдясно и Добра Колата вляво с премката между тях.
Точно в 08.00 часа бях на върха – за малко да го подмина, защото всъщност връх няма, има огромна поляна. Отпуснах се и си забраних да мисля за връщането поне половин час. Снимах и се наслаждавах на безмълвната красота. После отидох до т.н. view point, откъдето снимах хотелчето, в което вечерта щях да спя – „само” 1850 метра под мен. Ако бях скочил, сигурно при добро желание щях да падна нърху него. После си събрах ума, зарязах еретичните мисли да ходя до другите две Колати, макар и на един хвърлей разстояние, и бързичко заслизах преди слънцето да се е напъхало в кулоара. Нищо не тръгна, но се изправих пред дългия стръмен склон с козирките. Заслизах директно в Черна гора по евентуалната траектория на евентуалната лавина, след което тръгнах директно нагоре към Албания и превала. Проработи и нищо не тръгна. Прескочих една нацепена козирка, прекръстих се и с леко сърце се „засилих” надолу.
По обратния път. Най-високата кота е вляво.
Мая Йезерце вляво, Мая Тат под него, Мая Росит вдясно.
Чаф Преслопит долу вляво, гледано от премката между Добра и Зла Колата.
Мая Тат в цялото си великолепие.
На светло нещата не изглеждаха вече толкова страшни и продължих по следите си с поглед нагоре в склона. Пак нищо не тръгна. Остана само стръмния „готов” склон преди палатката. Спрях, починах си и... се затичах колкото бързо мога право надолу. Спрях чак 200 метра навътре в гората. Всичко беше приключило...
Циркусите надолу. Отсреща Мая Бриезес (Бриасет).
На фона на масива на Пецмара.
Добра Колата вляво и Зла Колата вдясно, гледани от черногорска страна. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 11-12, 1968
И сега, когато се връщам мислено към това изкачване, смятам, че постъпих неразумно – рискът беше твърде голям, нямаше на кого да разчитам, дори обхват по тия места няма, тъй като са в дупка... Но бях дълбоко, неизразимо щастлив – всичко планирано беше изпълнено, нямах травми, не чувствах прекалена умора, имах храна и верни спътници – Корсичката и пикела. Планината беше добра и милостива и ме пусна, времето оставаше стабилно, макар и твърде топло за сезона. Излегнах се на поляната пред палатката, хвърлих дрехи, чувал и палатка да се сушат на припек и се размечтах за менюто в хотелчето на моя познат Алфред Селимай. Беше само 10.30 часа.
Малката палатка, мой дом, ме чака.
Масивът на Мая Колата, гледан на слизане.
Събрах си нещата и по козята пътека слязох на пътя. Извадих цигара, скрих се в сянката на едно дърво и се оставих маранята на деня да ме поеме. Мина стадо кози, дойде пастирско куче – дадох му хляб. Гледах потрепващите листа на дървото, планината зад тях и – без да съм религиозен – думите дойдоха сами: „В творението Ти няма грешка, грешни сме ние. Благодаря ти, Господи, за милостта.”
God’s Will.
После се качих на Корсичката и паркирах пред хотелчето. Нямаше жива душа, Алфред също го нямаше, но брат му Скендер – кален самотник планинар-ловец – беше там. Седнахме и дълго и хубаво си говорихме. Изпрах се на извора, хапнах, изкъпах се с наизразима наслада, изпих три бири за трите върха и съвсем сериозно му обещах да го наема за едно бъдещо изкачване на Мая Грюк е Хапт – и той като мен имаше някаква диплома за някакъв планински водач... а двамата се смеехме с глас как това са просто парчета хартия, тоалетна хартия, ако се съди по това на какво са ни учили в България и Албания...
Малкото и уютно хотелче на семейство Селимай. Над него Мая Колата.
После се прибра Алфред, стана ми топло, че ме позна, а бях минал само за няколко часа миналата година – колкото да се изкъпя и придремя при него. Останахме до след полунощ – извадихме военните карти, обсъждахме подходи и върхове, стари легенди и нова история, тъжната балканска политика и онова простичко истинско нещо, че всички сме хора. Накрая слезе Катрин, неговата спътница от Ню Йорк, и с усмивка ми каза: „Остави го да дойде при мен, че иначе ще бия теб.”
|
Мая Колата [re: Ivan`Dinkov]
