|
“Happiness,” said Lulash, [байрактарят на Тет – бел. моя] “comes from the skies. It comes from sunshine, and from light and shadow of the mountains, and from green things in the spring. It comes also from rest when one is tired and from food when one is hungry, and from fire when one is cold. It comes from singing together, and from walking on hard trails and being stronger than the rocks…”
Rose Wilder Lane, “The Peaks of Shala”, 1923
В 02.30 часа бях на крак, събрах палатката и чувала, скрих ги зад един камък до пътеката, взех най-необходимото и точно в 03.00 часа тръгнах нагоре. Снегът веднага престана да е на петна, изгубих пътеката, сновях насам-натам из тъмното, докато след половин час не излязох на изворите на Валбона. Напълних шишето, напих се хубаво и продължих. Наклонът „омекна”, планината се „отвори” – бях стигнал голямата поляна, където пътеката се раздвояваше – основната заминаваше за Чаф Валбон и оттам за Тет, а моята продължаваше към Чаф Люгу Валит и оттам за Чаф Пейес.
Чаф Валбон – най-ниската точка, преди изгрев.
И Красничес е Жаборес по изгрев.
Чакаха ме едни 700-800 метра директна денивелация по широк и, за щастие, не особено стръмен кулоар. Бавно, малко по малко – или както казват албанците „яваш – яваш” – напредвах през поредната дълга лавина. Около мен отново се зазоряваше, върховете изскачаха един по един. Така неусетно в един момент видях под себе си Чаф Валбон, а после пред себе си и Чаф Люгу Валит. Слънцето излезе точно преди превала. Движех се в сенките доколкото беше възможно. Чувствах се добре – дишането беше в ритъм, краката ме „слушаха”, душата „летеше”.
Чаф Люгу Валит – най-ниската точка и Мая Алис над него. По пътя нагоре.
И Мая Алис преди повече от 70 години. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940
И Мая Поплукс преди повече от 70 години. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр.5, 1936
От превала ме чакаха още 400 метра денивелация по разлят ръб с единични скали. Стъпих отгоре и занемях от гледката – от едната ми страна беше Валбона с всичките си върхове, от другата – Шала (долината, в която е Тет) с нейните, а пред мен се простираше огромния циркус между Мая Поплукс и Мая Йезерце.
Мая Радохинес в средата, вдясно от него Мая Визенс, най-вдясно, със сянката Мая Харапит.
Мая Шникут (Никачки връх) в средата, вляво, със сянката, Мая Харапит.
Познатата еретична мисъл: „Защо не отскочиш и до Йезерце?” започна да барабани под челото ми... Съсредоточих се върху прекатерванията и подсичанията и бавно продължих към Мая Поплукс. В 07.30 часа бях на върха. Беше горещо, ужасно горещо. Хапнах една ябълка, успокоих се и окончателно отхвърлих мисълта за Мая Йезерце – бил съм там два пъти, по два различни маршрута. За сметка на това лавините само ме чакаха по разлатия мазен терен.
На Мая Поплукс. Отзад се „прокрадва” Мая Йезерце.
Просто Проклетия.
Дали и той е усещал същото? Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940
Мая Йезерце фронтално.
Останах на върха цял час – като гущер на припек. GPS-ът показваше 2603 метра, а трябваше да е само 2589 метра. Дали това не беше четвъртият след Йезерце, Джеравица и Грюк е Хапт връх в Проклетия над 2600 метра? Беше ми все едно: красотата наоколо упорито не вземаше предвид метража, а и защо всъщност? После пак си събрах ума и тръгнах да „изчислявам” склоновете надолу. Всичко беше спокойно – само на отсрещния Мая Алис, огрят от слънцето, се търкулваше по някоя малка лавина с доста неприятен звук, сякаш ти чупят костите без упойка. Внимателно слязох до превала. Оттам беше лесно – „хванах” падналите лавини една по една директно по траекторията им и за няма и час бях при камъка с палатката и чувала.
По пътя надолу.
Мая Бошит над Чаф Валбон.
Тихо и красиво.
Преопакавах се, поразсъблякох се гордо и поех „яваш-яваш” надолу. За още час и половина бях при Корсичката. Седнах във Фуша Джьес да изпия една бира и да поприказвам с някакви любопитни поляци – бяха от Познан, а аз, слънчасал, веднага ги поправих – от Позен, родния град на Хинденбург. Не им беше приятно, но на кого всъщност и в крайна сметка му е приятна истината? После се качих на Корсичката и според въдприетата експедиционна тактика се упътих към подхода за Мая Колата (или Мая Колац).
Равносметката за отминалия ден: Мая Поплукс вляво и Мая Йезерце вдясно.
Масивът на Пецмара от другата страна на долината. Из него броди „пътеката на работниците” – някога горе е имало мини.
Стартирах от 900 м.н.в. по следите на вече стопила се ужасна лавина – огромни камъни и столетни дървета, нищо не я беше спряло в продължение на поне три километра. За късмет смогнах да я ползвам за чешма – беше си „отгледала” цял водопад. По старата козя пътека за Черна гора напредвах в неизвестното, докато не срещнах двамина гърци. Бяха се качили до линията на снега – точно там имало катун. Точно като за мен, си казах и след по една свита цигара и приказки за гръцките планини подкарах нагоре.
Поляната с катуна, където опънах палатката.
Беше вече 16.00 часа, когато стигнах катуна в прекрасна мъничка долина сред гора, съвсем под стената на Мая Колата 1000 метра отгоре. Опънах палатката, стопих си сняг, излегнах се отново на припек да хапна и се отпуснах – за днес бях направил точно 1950 метра положителна денивелация, а се чувствах почти свеж. Гледах отсреща Красничес и Жаборес и мълчаливо се възхищавах на тази ръка, която го е издялала. И се чудех на хората, които и до днес не бяха успели окончателно да уточнят кое какво е в тази планина – върхове сменяха местата си, височините им се променяха непрекъснато, катуни и местности носеха ту едни, ту други имена, пътеките ту минаваха оттук, ту оттам...
Само един пример: Мая Грюк е Хапт и Мая Сали Исмет Бручай са сменили местата си, а Мая Маде (което значи Големият връх) е станал Мая Мале... Снимка на полски катерачи.
И още един: приблизително верен. За ориентация. Снимка: сп. „Хърватски планинар”, бр. 1-2, 1963
Всичко, което знаех със сигурност, беше, че никога няма да се вместя в „албанските времена” – винаги им закъснявах... Malisor – което на албански значи „планинец” и какъвто никога нямаше да стана... А г-жа М. Е. Дърам беше наречена от същите тези malisores „Kralitza e Maltsorvet” – „царица на хората от планината” и дори беше „получила” паметник на превала между Тет и Шкодра. Възхищавах се на тази жена или Secret Intelligence Service officer, ако искате, която преди повече от сто години беше бродила тук без пътища, без да знае албански, без пикел, разчитайки единствено на честната дума на местните хора... И се беше върнала жива и здрава в Англия. Вечерта падна, а с нея и аз паднах в палатката. Само Луната оставаше напълно кръгла и жълта като нощната стража на Рембранд.
|
Мая Поплукс [re: Ivan`Dinkov]
