|
Да, случват се и такива неща. Да не успееш. И човек трябва честно и ясно да си ги казва. Но именно неуспехите – поне така си мисля аз – учат далеч повече. Но всичко с времето си...
Атон, декември 2010 г.
Някъде през 2009 г. започнахме със Стефан да обсъждаме отиването ни до Света гора – така, както си знаем – дълго и напоително, но никак не ни се искаше като мулета да се качваме от юг по нормалния път. Започнах проучвания за други маршрути, но не намирах никаква що-годе прилична информация. Накрая влязох в кореспонденция с гръцки катерачи, но и те бяха катерили или стената, или кулоара откъм Великата Лавра. А ние със Стефан вече си бяхме набелязали северо-западния гребен – къс и елегантен маршрут с много неизвестни. Другото – не искахме да ходим през лятото заради навалицата, през есента – заради безводието, така че оставаха пролетта и зимата. Избрахме зимата – да е по-истинско, но най-вече, за да има повече сняг по скалите – и по-лесно, и по-фотогенично.
Атон, март 2013 г.
Дойде време и за Коледата на 2010 г. тръгнахме. След цяла нощ из пътя Пежото 106 на Стефан ни остави в Уранополис, оттам се качихме на лодката в 6.30 ч. и след два часа и кусур слязохме на Арсаната (пристанището) на манастира Свети Григорий. Стъпихме на свещена земя.
Манастирът Симонопетра и арсаната му, декември 2010 г. Снимка SPI
Манастирът Свети Григорий, декември 2010 г.
За още 4 часа и половина по чер макадан бяхме на 1042 м. над морето: връх Анти Атон (Анти Атонас или, както му казват накратко местните – Антитонас). Времето оставаше нестабилно и топло, снегът беше малко и в нас започнаха да се прокрадват съмнения, доколко е изпълним планът ни. Затова пък раниците бяха тежки ли тежки, а ние, както обикновено, недоспали. Продължихме по билото, стигнахме черния път от манастира Свети Павел за Великата Лавра и наченахме маршрута, но времето необратимо се беше скапало – върхът никакъв не се виждаше, снегът си беше каша, ние бяхме прогизнали от влагата... А беше още обяд.
Атон вляво и Анти Атон вдясно, декември 2010 г. Снимка SPI
Върнахме се на пътя и веднага хванахме стоп. Спря ни голям джип с монах от манастира Ивер вътре и кръстче, полюшващо се на огледалото за обратно виждане – гледка, която отсега нататък ставаше традиционна за тези места. Добрият човек ни свали до Свети Павел, почти на самия морски бряг, пожела ни Бог да помага, а ние, останали без избор, „запрегнахме” към скита Света Ана – стартовата точка за нормалния път на 300 м. над морето.
Скитът Света Ана, декември 2010 г.
След час и нещо „се изръсихме” там, но навръх Коледа игуменът ни отказа гостоприемство. Ние му махнахме да е жив и здрав и продължихме нагоре. Свряхме се в един параклис някъде на 700 м.н.в., колкото да придремем и сутринта по тъмно се юрнахме нагоре. Бързахме, за да хванем лодката в 13.30 ч.
Стефан „вкъщи” – малкия параклис, който ни приюти, декември 2010 г.
Бързо се качихме на върха. Времето си оставаше скапано – мъгла като мляко, влажен студ. Постояхме в църквата на самия връх и пак юрнахме надолу да не изпуснем лодката. За час и петдесет минути „свалихме” тия 2 километра денивелация, колкото да разберем, че лодка няма да дойде – нехайните вълнички се бяха сторили истинска буря на гръцките капитани и те бяха отказали да излязат в морето.
Стефан на върха, декември 2010 г.
И моя милост също, декември 2010 г.
Опънахме палатката под една маслина, набрахме си лимони и дълго слушахме протяжния вой на чакалите през нощта. На другия ден се прибрахме. Върхът беше изкачен, но идеята за ръба си остана.
Човекът под дървото на живота. Върхът е извън кадър по посока на погледа. Декември 2010 г.
Със Стефан продължихме да си говорим за Света гора – къде на шега, къде по-сериозно. А времето си минаваше... Докато не дойде 2013 г. От предишния ни опит знаехме, че през декемри и, вероятно, през януари е рано да се ходи, заради малкото сняг, затова решихме да отидем в края на март. Оказа се късно... сигурно някой февруари ще си изкарам рожденния ден там... По познатия път, но този път с Корсичката и нов шофьор в мое лице, стигнахме Уранополис и се качихме на по-бърза и скъпа лодка – тази в 8.30 ч., която за час ни остави на Арсаната на манастира Свети Павел.
Първи впечатления от старата тема. Снимка SPI
Манастирът Свети Павел. Снимка SPI
За още час бяхме набрали 500-600 м. височина, когато пак джип пак ни качи на стоп до познатия вече превал. Човекът не беше монах, но кръстчето си беше на огледалото. Той само поклати скептично глава, като разбра нашите планове. Ние продължихме по билото и макар че още не бяхме прехвърлили 1000 м.н.в. разбрахме, че няма да е лесно – пътека липсва, стръмно е, скалисто, гората е гъста и пълна с изпопадали дървета.
Стефан из гората.
Към 15 ч. опънахме палатката на една малка полянка на самото било, хапнахме на две на три и тръгнахме да си проучваме пътя. Времето като че изчистваше – облаците „легнаха” долу, върхът „се отвори”, но снегът пак беше малко, по-малко от предишния път, и пак беше топло... Преодоляхме бавно челните скали и гребен – вече виждахме целия маршрут. С изключение на участъка, който се пада зад предвършието на Атон. Но вече беше късно и ние се върнахме.
Палатката и първите скали – след този гребен се огледахме и се върнахме.
Времето е все още хубаво, а надеждите – големи. Снимка SPI
През нощта валя на два пъти, на сутринта – първа цигарка: навън познатото ни вече мляко – мъгла с видимост 15-20 м., топло... честито! Към десет – втора цигарка: мляко. На обяд – трета: пак мляко. Обадихме се за прогноза – мляко през следващите три дни: четвърта цигарка. Трезво обсъдихме ситуацията със Стефан – да вървим на сляпо е глупаво, кеф в цялата работа няма, рисковете да се „затапим” някъде, където „ни напред, ни назад” – големи. Извадихме картата, набелязахме си алтернатива: колкото можем повече манастири да видим. Прибрахме палатката, оставихме Атон за друг път и се върнахме на пътя.
И жестоката истина на другия ден.
Там, както обикновено, на първата чешма ни спря джип – черно кубче Mercedes с монах и кръстче на огледалото... както Стефан тихичко каза: „Ей тоя, ако не е шофьор и бодигард на игумена!”, а аз скромно си помислих: „То организираната престъпност, МВР и Църквата (поне нашата) май са заедно от „вярната” страна на барикадата”. И без това досегашните ни наблюдения показваха, че Господ много-много не се вясва тук, но за сметка на това всички манастири – огромни, лъснати, с повече помощен персонал отколкото монаси – приличаха повече на клъстъри на една гигантска корпорация със седалище на небето. Нашият монах обаче беше добър човек, румънец, похвали Рилския манастир – беше го виждал само на снимка и не знаеше какво се случва там нощем... Остави ни на манастира Свети Филотей и така се почна нашата със Стефан светогорска обиколка.
Добрият румънец пред входа на Филотей.
И църквата вътре. Снимка SPI
Първо отскочихме за половин час до манастира Каракал. Беше ранния следобяд – пусто и празно, без жива душа. После Стефан ми сподели, че именно Каракал му е харесал най-много. Разбирам защо – там май се беше върнал Господ: ние седяхме тихо на кълдъръма в двора, а в църквата монасите пееха, чисто, дълбоко и искрено. Игуменът излезе и с добри думи на перфектен английски ни покани да пренощуваме в манастира. Благодарихме му учтиво – трябваше да гоним нашия Зограф, а той е най-отдалеченият манастир от всички.
Малък параклис по пътечката между Филотей и Каракал.
Манастирът Каракал. Той е с най-голямата крепостна кула от всички манастири на Света гора. Снимка SPI
Църквата на Каракал. Снимка SPI
После „подкарахме” към Ивер. Върви се почти само по черен път. За 2 часа стигнахме. Голям, богат и известен манастир, трети в йерахията на Света гора, някога грузински, откъдето и името му – в ранното средновековие на Грузия се наричала със същото име като Испания – Иберия. Позволих да вляза в църквата с тайната надежда да видя Портаитиса – иконата-закрилница, за която се смята, че ако напусне Света гора, тя ще загине. Видях я – игуменът се молеше пред нея, наоколо притичваха монаси и се кръстеха, а на светлината на свещите аз буквално с кожата си усещах какво е имал предвид Умберто Еко в „Името на розата”.
Цитаделата на Ивер.
Църквата на Ивер, в нея се пази Портаитиса и за която се смята, че е тук от 999 г. Снимка SPI
Старата арсана на Ивер, в която спахме.
Авторска фотография. SPI. Вляво в далечината се вижда Ставроникита.
Беше станало надвечер. Бързо намерихме пристан за през нощта – в буквалния смисъл на думата: старата Арсана на Ивер. Опънахме шалтетата над морето – под нас бяха „гаражите” за лодки, но лодките отдавна ги нямаше и само вълните се разбиваха в скалата отдолу. На сутринта тръгнахме по тъмно – чакаха ни едни 30 километра до Зограф с тежките раници. След час по стар кълдъръм, който някога е бил единствената комуникационна артерия между манастирите, стигнахме Ставроникита, малък и спретнат манастир, изкочил върху една скала над морето.
Калиагра, арсаната на манастира Кутлумуш.
Манастирът Ставроникита. Снимка SPI
Ставроникита, Ню Мексико. Снимка SPI
По пътя към Пантократор.
След още половин час бяхме в Пантократор, голям и малко запуснат манастир, в който не видяхме жива душа. Седнахме в една красива беседка с панорамна гледка, Стефан „глътна” нещо смешно и ги „подреди по ред на номерата”: Каракалу стана Макалу, а престоящият Ватопед – Мотопед (или Водопад).
Манастирът Пантократор.
Вътрешността на манастира. Снимка SPI
Ставроникита на заден план и Пантократор на преден.
Стефан „бримчи” по кълдъръма към Ватопед.
Оттук „захапахме” кълдъръма, за да прехвърлим до въпросния Ватопед, който е втори по йерахия и по големина след Лаврата. И наистина е голям – поне четири пъти по-голям от Рилския, с 8 църкви, ако съм видял всички, и часовникова кула. Само дето по-скоро беше една голяма строителна площадка от доста светски тип: майстори се сновяха във всички посоки, кулокран „въртеше” из небето, оказа се, че има полицейски участък и пожарникарска служба, а зад един дувар намерихме и бензиностанция, шумът беше невъобразим... Неусетно си спомних за думите, които един български политик някога ми сподели – през социализма поискал да осигури дизелов генератор за Зограф да има ток, а все пак бил втори човек в България по това време, но монасите категорично отказали, за да им е чиста вярата...
Манастирът Ватопед. Снимка SPI
Вътрешният двор на манастира.
Част от църквите.
Часовниковата кула. Снимка SPI
Ватопед. Снимка SPI
Който иска, да вярва в масони, който иска – в Бог.
Тук трябваше да решим със Стефан дали хващаме директно към нашия манастир или минаваме и през Есфигмен и Хилендар преди това. Беше някъде по обяд, така че не мислихме много и, разбира се, избрахме по-дългия вариант. Подкарахме по морския бряг, а после пак по кълдъръма, прехвърлихме няколко баира и след 2 часа и нещо се озовахме на морския бряг пред вратите на отцепническия манастир Есфигмен. Пиша отцепнически, защото той е решил да скъса всякакви връзки не само с другите манастири, но и с Вселенския патриарх в Цариград, под чиято шапка всъщност е Света гора. Причината – както ми каза един българските монаси – съпротива срещу започналия процес на икуменизъм, т.е. на помирение и обединение между всички християни – католици, православни, протестанти, копти и т.н. Неслучайно девизът на манастира е „Православие или смърт”. Преживял е многократни опити да бъде насилствено опразнен било от Църквата, било от Държавата (гръцката). Смело мога да кажа, че този манастир е най-живият и автентичен от всички. Пълен е с монаси, почти няма помощен персонал – сами си работят всичко и всичко е грижливо обработено. Разбира се, има го подозрението към всеки чужденец – кой си, откъде си, защо идваш, но то е разбираемо.
Манастирът Есфигмен.
На път за Хилендар. Снимка SPI
Самотно стърчащата кула на арсаната на Хилендар. Снимка SPI
Кипарисовата гора към Хилендар.
И третата ми среща със Стефан Душан – след Дечани и Призрен.
Продължихме нататък и след още половин час влязохме в Хилендар. Но още преди да прекрачим прага му, монах се затича към нас, учтиво и загрижено питайки ни от какво имаме нужда, дали не искаме да ни „хвърлят” с джипа до Зограф. Първоначално отказахме. Друг монах ни пое, насочвайки ни кое какво е в манстира, и с прости думи човешки ни рече: „Сликайте на воля у поле, али у црква не сликайте да не щетите Бога”. Да ти се свие сърцето като видяхме какво е останало от Хилендар след големия пожар от 2004 г. – целият манастир е практически унищожен, с изключение на църквата в средата му и каменната крепостна кула. Братята сърби се мъчат да го поправят, но работата върви бавно и трудно. Разгледахме хубавата църква и си затръгвахме – чакаше ни още един бая стръмен баир към Зограф, а трябваше да стигнем по светло да не затворят портите. Тогава пак изникна учтивия монах, държеше плик с домашен хляб и домашен кашкавал. Пак ни предложи да се возим с джипа. Срам не срам, поставих Стефан (който винаги всяко човешко общуване и преговорен процес оставя на мен) пред свършен факт и приех наполовина – само до превала. Теслимиха ни един млад и весел послушник за шофьор, който ни остави точно на стария кълдъръм.
Тъжният Хилендар. Снимка SPI
Църквата на манастира.
Детайл.
На превала опитахме хляба и кашвала и за час и нещо през чудна гора „се занесохме” до Зограф. По пътя се отбихме до пещерата на Св. Св. Дамян и Козма.
Най-накрая малко усещане за планина. Снимка SPI
Пещерата на Св. Св. Дамян и Козма.
Зограф. Снимка SPI
Църквата. Снимка SPI
Главният вход и самолетчето на покрива, на което пише „България”.
В нашия манастир бяхме посрещнати гостоприемно – нахраниха ни с боб, маслини и ябълка и ни настаниха в скромна, но уютна стая. За съжаление и Зограф е тъжна гледка – Банската махала още не е възстановена от пожара през 70-те години на миналия век (!), но за сметка на това източното крило поддава под напора на склона. А пари, както ми каза един добър и интелигентен монах, няма. Попитах го защо, а той спокойно ми отговори: „Допреди кризата държавата даваше по някой лев, но от 3 години – нищо.” Беше ми на езика да го попитам: „Ами нашата Църква, която си избира патриарси и си залага часовниците по аукциони и която е втори по големина собственик в България след държавата?” Както и да е, хубавото нещо е, че в манастира има към 40 послушници и монаси. Вечерта падна и със Стефан трябваше да обсъдим плана за утре. Имайки предвид случката от предишния път, решихме да гоним Дафни, арсаната на столицата Карея – там шанса ни, ако мине лодка, да я хванем беше най-голям. Пък и щяхме да видим още няколко манастира. Но това означаваше пак да ставаме по тъмно, че лодката по график я даваха да мине през Дафни в 12-13 ч. Това пък поставяше въпроса за портите на манастира – дали ще са отворени толкова рано, а на всичкото отгоре през нощта се сменяше времето. Поприказвах с тоя-оня, получих гаранции и... в 5.30 ч. застанахме пред... залостените порти. Зърнах един монах, обясних му, че бързаме, той гневно ми каза, че всички са на молитва. Палнах нервно една цигара, в тоя момент монахът се върна, кресна ми, че в манастир не се пуши и ни посочи малка отворена порта зад църквата. Така с гузно и натежало сърце си тръгнах от Зограф, а Стефан не успя да влезе в църквата да види фреските на Захари Зограф.
Арсаната на Зограф.
По видело бяхме на нашата Арсана и се зачудихме дали да се качваме до Констамонит, но, виждайки издайническите нехайни вълнички, решихме да я караме по брега. След час и нещо „акостирахме” в Дохиар – манастирът, който поне на мен най-много ми хареса. Набрах си за спомен няколко лимона и продължихме.
Манастирът Дохиар. Снимка SPI
Авторска фотография. Снимка SPI
След половин час влязохме в Ксенофонт, голям и красив манастир на самия бряг. Послушахме малко от службата и бързо подкарахме нататък. Усещахме притеснението на миряните дали ще дойде лодка, а опитите ми да се свържа я с пристанище, я с полиция доведоха единствено до там, че събудих някакъв неанглоговорящ полицай... в 10.30 ч.
Манастирът Ксенофонт.
Една от църквите вътре. Снимка SPI
Почти транзит минахме през руския манастир Пантелеймон – не съм виждал по-бездуховно място, грандоманско и без всякакъв вкус, но пък с фанатизирани монаси, които на въпроса ми: „Ще дойде ли лодка?” ме попитаха със зъл поглед: „Ти значи не вярваш?” Като випускник на руска гимназия им отговорих в оригинал: „Да, не верю. Особенно здесь.”
Манастирът Пантелеймон. Снимка SPI
Към финала – Стефан на фона на Атон.
Финалният акорд в нашия спринт беше кълдъръма към Дафни, който изведнъж „дръпна” нагоре към манастира Ксиропотам, цели 300 м. денивелация. За капак ни стовари на прашния път към Карея, по който нито една кола не ни спря. А Стефан, който от Заврачица с парабола в погледа вижда „пирона” на КЦМ-то в Пирдоп, спокойно съобщаваше, гледайки Дафни някъде долу: „Абе, то черно от народ на пристанището.” Точно в 11 ч. пристигнахме – краят бе близо, но не съвсем... след финалния акорд, предстоеше финалната битка – едни съвсем истински Армагедон да се докопам до 2 билета за ферибота, който поне щеше да дойде. След два часа борба на всички езици, включително тези, които не знам, и стоическо търпение пред един шубер, чух някакъв грък да смотолеви: „Иван, ту тикетс. Ноу ор невър.” Проснах се върху шубера с цялото си тяло и рекох: „Дай!” Стефан си седеше под едно дърво и необезпокояван снимаше. Така е, когато си оставил всичко земно, светско и порочно в ръцете на Провидението.
До следващия път.
Редактирано от Ivan`Dinkov на 11.04.13 22:50.
|
Неуспех по ръба на Атон. 13 манастира.
