|
Към 20.30ч., все още по светло се изръсих в еко-катуна на Сърджан Павичевич,
сърбин, който раздава шофьорските книжки в Гусинье и си е построил това прекрасно място, за да е по-далеч от жена си. Седнахме и този път изпих наведнъж 4 бири – нещо, което никога не съм правил. Моят път през Проклетия беше приключил, тук всичко ми беше познато и любимо, нямаше езикова бариера.
Еко-катунът.
Буквално над нас Очняк бодеше небето и събираше последните слънчеви лъчи. Старият ерген и келнер Райко също ме прегърна и седна при нас. Животът тук не се беше променил, само катунът вече беше напълно готов – три триетажни дървени бунгала с баня във всяко. Храната в ресторантчето както обикновено беше превкусна. Седяхме до късно. Така е, когато си сред близки хора. Дадоха ми цяло бунгало – за 8 евро.
Очняк, гледан от третия етаж преди 3 години. Зад него е Северния Каранфил.
И сега, по залез, три години по-късно.
Реших утрешният ден да го пиша почивен – тялото искаше да върви и беше готово, но личната хигиена каза категорично: „Е, така няма да стане.” Къпах се до припадък и си легнах в миришещото на бреза легло. На сутринта упътих двамина поляци за нещо по-леко, пих кафе до насита, изпрах се изоснови и потеглих обратно пеш към Гусинье за провизии и прогноза. В градчето винаги сядам в албанската кръчма – пълна с хора, жива и шумна, на чаршията. После извиках моя познат Сервин, който за 5 евро с мерцедес ме качи обратно в катуна. Пак си говорихме със Сърджан, но вече за по-сериозни неща – за Босна, Санджак, за негов приятел в затвора, за президентските избори в Сърбия. Легнах си рано – планът вече беше в главата ми.
Карто-схема на района от чудесната книга за Черногорска Проклетия на Рифат Мулич. Продава се в бръснарницата на Гусинье. Еко-катунът е до Сульова чешма.
Към 04.00ч. отново чух птичките, запалих примуса, кипнах кафето, изпуших колкото трябва и хванах баира. Отивах на Каранфилите, най-високите върхове в района. Не исках грешки и глупости накрая, затова сложих в раницата котките и взех пикела – впоследствие бях благодарен на себе си за това. Първоначално се върви по черен път около километър нагоре по троговата долина, навсякъде има табели, но това не значи яснота както си спомних от предишното си идване, когато вместо да се качим на Очняк го обиколихме и трябваше да се върнем още веднъж. Така или иначе на табелата Severnji Vrah се свива наляво и през рядка гора се хваща малка трошлива пътечка, която се движи по най-логичния път – в улея между Очняк и Каранфилите. Има стара сръбска маркировка – червен кръг в по-голям бял кръг, на разклоните по големите камъни има и надписи. Денивелацията е към 1500м. почти директно нагоре.
Долината Гърбая един километър отдолу.
След като пътечето излезе в неголям циркус се продължава директно направо към очевиден, макар и тесен превал на билото. Чисто западно изложение, дълбока сянка, сняг като лед, брутален наклон.
Снежният циркус, гледан от Крошнин пролаз на слизане.
И самият Крошнин пролаз. Ако я нямаше тази цепка колкото да се измушиш, изкачването става катерене.
Слагам котките и хващам пикела, после минавам през цепката-превал и търся пътя по гребена – пътечката е трудно различима на места, с излиняла маркировка и няколко пасажа катерене. Но най-големия проблем са неистово живите камъни – видях поклащащи се с големината на човек. Вървях бавно и много внимателно. Стигам до втори леден кулоар непосредствено под Северния връх.
Кулоарът под Северния Карнфил. За щастие с източно изложение. И без котки.
В 08.00ч. съм горе. Срещу мен свети Мая Езерце, под мен е долината Ропояна – всичко е толкова познато и толкова красиво. Височината е 2460м.
На Северния Каранфил.
Мая Езерце в средата. Пред него са скалите Скокища.
Мая Харапит е ниският връх в средата със сянка на стената, вдясно са Мая Визенс и Мая Радохинес, най-високият. Вляво е масивът на Мая Какише.
Поглеждам гребена нататък – има още две чучки: Srednji и Veliki Vrah, който е най-висок. Качвам и тях. Не са трудни, ако изключим живите камъни. В далечината виждам под себе си Мая Харапит и долината на Тет.
Двете чучки: вляво Велики Каранфил, вдясно – Средни. Според картата Велики връх е средният, той е и най-висок, а левият е Южни. Качвайте ги наред независимо от имената.
Пуша и се връщам на Северния връх, отново се концентрирам и тръгвам обратно – вече е по-лесно. Минавам през цепката, откатервам леда с лице към склона – много по-бавно и внимателно отколкото когато го катерих, снимам Очняк под себе си, спомням си изкачването му и продължавам надолу.
Гвоздени връх отляво на циркуса.
И Очняк под мен вдясно.
И аз на него 3 години по-рано...
Пързалям се под размекналия се сняг, но внимавам за кухините около камъните. Краят вече е близо. Мисля си дали да не остана – за Мая Колата или нещо друго, но си спомням приказката за онзи човек, който винаги си тръгвал по средата на купона. Попитали го защо, а той отговорил – за да имам хубави спомени. Не искам да насилвам късмета си – така или иначе бях направил всичко, което бях планирал. Отпускам се – пред очите ми се изправя дългият път към дома: 17 часа керван от Гусинье през Беране и Ниш до София... За първи път решавам да пусна mp3 плеъра – пада се стария жизнерадостен Joe Zawinul. Трудно мога да намеря по-добър епилог за пътешествието си от това, което чувам в слушалките:
I was ten years old when I was born
I was twenty when I died
At thirty I realized I had died
When I was forty I knew I was dead
I was fifty years old when I began to hold my funeral speech
At sixty I was renowned speaker
With seventy years I spoke about life
With eighty I spoke of love
At ninety I spoke about the future
With one hundred years I let myself rejuvenate
Песента се казва Success.
Край.
|
5. Каранфили. [re: Ivan`Dinkov]
