На сутринта в 04.30ч. бях съвсем друг човек. След кафето без да се помайвам изхвръкнах към върха. Някаква козя пътека има само в началото, после се върви откъдето става към очевиден превал. Дотам бях в сянка, после отново жега с прехвърчащи облаци.
Проклетия в посока Qaf Bordolecit, гледано от превала.
И самият превал, гледан от ръба към Мая Шникут.
Пътека нагоре няма, но пътят е ясен – ръб, който излиза на върха. Никакви технически трудности – бях направо учуден. А според summitpost.org този връх е изкачен за първи път едва през 2005 г... За Рифат върхът беше рутинна разходка и то, както ми каза, само за 2 часа. Аз се качих за три и малко – никога не успях да се вместя в „албанските времена”. Денивелацията е 1000м. – половината до превала, другата оттам до върха. Самият връх е висок 2552м.
Мая Шникут вляво.
Мая Шникут – най-високата точка в дъното по средата, гледан от карстовата пустиня преди Qaf Dobrances предния ден.
На Мая Шникут.
Панорамата ставаше все по-позната, но едни и същи върхове изглеждаха по съвсем различен начин. Видях и Черна гора – толкова близо, а за мен все още толкова далеч, тъй като трябваше да пресека границата официално. Слязох си по същия път, взех си раницата и тръгнах надолу към селцето Никч (Nikc).
Селцето Никч, гледано от Мая Шникут – денивелация от почти 2 километра.
Доста стръмна конска пътека, както обикновено само с една вода, но каква – водопад със стълба. Намира се на 30-40 минути от Qaf Dobrances.
В ролята на „Директор на водопад” – единствената вода преди Никч.
След 2 часа и половина бях в селото, безпогрешно намерих кръчмата и влязох в нея. Из албанските земи – все едно в Албания, Косово или Македония – това е единственият начин за поведение. Отиваш да се разбереш с мъжете. Усмихнато, високо изправен, гледайки ги в очите, предлагайки на всеки по цигара. Седнахме да пием кафе и да си говорим. Повечето от тях се оказаха билингва – говореха и сръбски, защото работеха каквото намерят в Черна гора.
Никч. Тук са 4-те къщи с мюсюлмани.
Бедността и безперспективността тук са потискащи, животът – отчайващо невъзможен: няма земя, няма добър път, на албански това значи проходим по време на дъжд макадан, няма gsm сигнал, падне ли снегът всичко приключва. Но тук видях нещо, за което само бях чел по старите книги. Вирджиньеша или жена, дала обет да стане мъж. В социален смисъл. Казваше се Йоан, късо подстриган/а, изцяло в черно независимо от жегата, с часовник на ръката, а в нея бутилка бира. Стана ми неудобно да снимам. За 20 евро намерих транспорт до Тамара – столицата на Келменд. Стори ми се много, но после – малко, след като видях пътя и времето, за което взехме тези 17 км – почти 2 часа. Изсечен високо в ждрело без място за разминаване с надвиснали камъни, държащи само на пръст, този път ми се стори по-опасен от преходите ми досега. Попитах моите спътници как се оправят. Те само се прекръстиха и добавиха, че живеят тук целогодишно.
На влизане в Тамара – столицата на Комуна Келменд.
В Тамара процедурата се повтори – нахълтах в една кръчма, почерпих и седнах да ям. Хората отново бяха билингва – един звънна на друг, друг на трети и за половин час имах три възможности за превоз до Вермош, последното албанско селце преди Черна гора. Оказа се, че има редовен автобус от Шкодра – разстоянието е 92 км и се взима за между 6 и 8 часа. Предпочетох да пътувам с джип – натоварихме се четирима заедно с провизиите за селската кръчма във Вермош: бира, хляб, солети и цигари. Пътувахме 3 часа и половина. Пътят и пейзажът останаха същите – безумен трошляк, безумно стръмни склонове, малки сгушени махали с по някоя щръкнала черква, никакви ниви.
Земята на Келменд – махали с църквички. Пътят е дошъл тук преди 30 години.
Както обикновено има само една вода – ледена, на мястото, където през 1911 г. Келмендите са провъзгласили независимостта на Албания. Спряхме на Qaf Bordolecit, където има две малки капанчета и голяма поляна с единственото училище за близките три селца. Попитах как учат децата през зимата. Отговориха ми – идват сами. Попитах за лавините. Те само вдигнаха рамене, очевидно това не се броеше. Там почерпих моите спътници без тяхно знание и съгласие. Те бяха искрено учудени, отказаха да им платя за пътя, но за сметка на това ме закараха до самото КПП, което е на 5 км от Вермош.
Qaf Bordolecit с училището и надничащите отзад Каранфили.
Сбогувахме се като добри приятели, особено със стария дядо, който за себе си казваше само едно – „католик”, а когато го питах за Енвер Ходжа, иронично добавяше „диктатура пролетариат” и прокарваше пръст през шията си. В 19.00ч. уверено преминах границата на Албания с Черна гора – бях единственият за деня. Чакаха ме още 6 км пеш до Гусинье, малко пазар и такси до Гърбая.
Изминатият за 3 дни път: с червено ден трети, със синьо ден четвърти, с черно ден пети. Ден първи и втори са на картата за Мая Хекураве.
|