|
Знам, че липсата на сън не се компенсира, затова решавам да стана по-късно. Кипвам кафето в 06.00ч., събирам палатката и към 07.00ч. тръгвам нагоре.
Гледката от превала Пейес – в центъра Мая Шкурт, вдясно Каранфилите, вляво тръгва пътеката за Харапит.
От Qaf Pejes както написах има маркировка към Мая Харапит, но не съветвам никого да я следва – тя обикаля около върха и се спуска отново в Тет. Добре е да се следва някъде до половината, след което да се върви наляво към очевидния път за изкачване – гребена, тръгващ от Qaf Pejes. Лесно е да се каже, след като вече си слязъл. Аз се полутах и в крайна сметка излязох на върха по нещо средно между пътеката и една от многото стени на Мая Харапит. Отне ми към два часа, макар че по права линия разстоянието е километър и половина и 500 м. денивелация.
На Харапит.
Мая Ришкулит вляво и очертаващата се карстова пустиня надясно.
Гледката отново е чудна: масивът на Мая Радохинес от едната страна, от другата – този на Мая Езерце, отдолу долината на Тет. Слязох си вече по пътечето – имало и пирамидки и продължих до езерцата под Qaf Pejes, които знаех, че са единствената вода за деня.
Долината на Тет от гребена Мая Харапит. В дъното вляво е масивът на Мая Какише.
После се покатерих до безименен превал – още 300 м. денивелация – минавайки на 400м. от следите си при изкачването на Мая Харапит... Щях да си спестя поне 2 часа и половина, но кой да знае. Останах без дъх на превала като видях карстовата пустиня отсреща.
Пустинята. Мая Ришкулит в средата, Мая Штогут вдясно.
Това беше земята на Келменд (Kelmend) – най-голямото и диво племе в тази планина, сто процента католици – с изключение на 4 къщи, оставени, както ми казаха, за цвят. Снегът отново се уплътни, на един гол камък даже видях маркировка и продължих, подсичайки, към Qaf Dobrances, където бях решил да нощувам.
Мая Харапит, гледан малко след безименния превал. И малка срутена кошара.
Земята на Келменд – боровете никнат от камъка.
Полутах се отново по едни скали, но след 3 часа благополучно видях пред себе си най-красивото място от това пътешествие. Голяма равна поляна с малки дървени къщички и оградени дворчета.
Превалът Добранчес.
Най-лошите ми предчувствия обаче се сбъднаха – и тук нямаше вода, затова отърчах до близката паднала лавина и напълних два плика. В този момент някой започна да вика от скалите над мен. Оказа се млад албанец на име Рифат с голяма усмивка и голям чувал, естествено, жълт кантарион. Човекът ми направи лимонада с неговата вода, даде ми хляб и домат, предложи ми своята къщурка за през нощта.
С Рифат. Зад нас отляво е Мая Штогут, отдясно – кулите на Мая Ришкулит.
Аз все още се чудех дали да остана – имах не повече от 10 цигари. В този миг Радецки пристигна със гръм – швейцарците слизаха през гората. Получих безплатно една кутия Parisienne, една лепенка жива кожа, с която поне единият ми крак ставаше нов. А всичко това означаваше само едно – изкачване на Мая Шникут утре. Към 17.00ч. изпратих швейцарците и Рифат с двете му кончета надолу, избрах си хотелче, настаних се на втория етаж и почнах да си топя сняг. Тишина, красота и самота – отдавна не се бях чувствал толкова спокоен, уверен в себе си и – защо да го крия – щастлив. Примусчето топеше методично канче след канче, през открехнатата врата гледах Мая Ришкулит, надвечер излезе прохладен ветрец.
Половината Мая Ришкулит от „хотелската” ми стая.
Мая Штогут и Мая Ришкулит по залез. Най-вероятно Штогут е изкачваем. Ще проверим.
За първи път имах достатъчно време за почивка, сън и отпускане. Бях уточнил доколкото мога с Рифат пътя за изкачването на Мая Шникут. Запалих свещ, дръпнах последна цигара и блажено заспах.
|
4. Мая Харапит. [re: Ivan`Dinkov]
